— Разбира се.

— Пендъргаст е от Ню Орлиънс.

— Е?

Хейуърд отпи още една глътка вода.

— Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.

— Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.

Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.

— Преядох. Искаш ли малко?

— Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.

— Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.

Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза — и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше — по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.

Прочисти гърлото си.

— Кажи нещо за повишението, което ще получиш.

— Още не са ме повишили.

— Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.

Тя отпи вода.

— Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.

— Какви са изгледите?

— Изключително високи.

— Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.

Лора се усмихна.

— Няма такава опасност.

Д’Агоста се поколеба.

— Лора… Ти наистина ми липсваш.

Усмивката избледня.

— Ти на мен — също.

Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.

— Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?

Известно време тя не отговори, след това поклати глава.

— Още не съм готова.

— Защо не?

— Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.

— Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.

— Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.

Д’Агоста въздъхна.

— Виж… съжалявам.

В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:

— Мисля, че трябва да отговориш.

— Но…

— Давай. Вдигни.

Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.

— Да?

— Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?

Той преглътна.

— Не, не, няма такова нещо.

— Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.

— Тръгвам веднага.

— Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?

— Къде?

— Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.

„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.

— Носиш ли копие от писмото? — попита Пендъргаст.

Д’Агоста потупа джоба на сакото си.

— Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?

— Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист — което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина — нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно — в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. — Той погледна Д’Агоста. — Обмисляш ли заповед за претърсване?

— Мисля първо да видя как ще мине интервюто.

Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури — воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви — украсяваха мястото.

— Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ — каза Д’Агоста като се огледа.

Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.