Лил се върна.

— Господин Радклиф идва.

— Колко време ще отнеме?

— Час.

— Забравете. Вече обясних на Радклиф. Отворете урната. Веднага.

Лил започна да чупи ръце, лицето му се изкриви.

— О, драги мой. Аз просто… не мога.

— Това в ръцете ти, друже, е съдебна заповед, а не молба за разрешение. Ако не отвориш тази урна, ще те обвиня за възпрепятстване на полицейски служител при изпълнение на служебния му дълг.

— Но господин Радклиф ще ме уволни! — извиси глас Лил.

Пендъргаст се завъртя, очевидно завършил самостоятелната си разходка, и небрежно се присъедини към двамата. Той се обърна с лице към урната на Фиъринг и прочете гласно:

— „Колин Фиъринг, трийсет и осемгодишен.“ Тъжно е, когато умират млади, не мислите ли, господин Лил?

Лил сякаш не чу. Пендъргаст плъзна ръка по мрамора, сякаш го галеше.

— Та, казвате, никой не дошъл на погребението?

— Само сестрата.

— Колко тъжно. А кой плати за него?

— Аз… не съм сигурен. Сестрата плати разходите, от сметката на майката.

— Но майката е невменяема. — Агентът се обърна към Д’Агоста: — Питам се дали сестрата е имала пълномощия? Струва си да се погледне.

— Добра идея.

Белите пръсти на Пендъргаст продължаваха да галят мрамора, докато накрая изтеглиха малък, скрит поднос, разкривайки ключалка. С другата си ръка агентът бръкна в горния джоб на сакото си и извади малък предмет, подобен на гребен, с едно късо зъбче накрая. Пъхна го в ключалката и го завъртя.

— Извинете, какво си мислите, че… — започна Лил, но гласът му замря, когато вратата на урната се отвори безшумно на смазаните си панти.

— Не, почакайте, не трябва да правите това…

Санитарят бутна носилката напред и я повдигна с леко разклащане до нивото на урната. В ръката на Пендъргаст се появи малко фенерче и той го насочи в разкрилата се тъмна вътрешност.

Настъпи кратка тишина. След известно време Пендъргаст се обади:

— Кажете, моля ви, кой държи ключовете за тези гробници?

— Ключовете? — Мъжът трепереше. — Аз.

— Къде?

— Държа ги заключени в моя офис.

— А втората връзка?

— Господин Радклиф ги пази на друго място. Но не знам къде.

— Винсънт? — отстъпи Пендъргаст назад и направи знак към отворената урна.

Д’Агоста се приближи и погледна в тъмната дупка, следвайки с поглед тънкия лъч на фенерчето.

— Проклетото нещо е празно! — обяви той.

— Невъзможно — разтрепери се Лил. — Видях да слагат тялото вътре със собствените си очи… — Гласът му се задави и той разхлаби вратовръзката си.

Санитарят с морковено-оранжевата коса надникна вътре, за да се увери.

— Тюх, да му се не види! — каза той, вперил очи.

— Не е съвсемпразна, Винсънт — произнесе рязко Пендъргаст, сложи си латексовите ръкавици и бръкна вътре, внимателно измъкна един предмет и го показа на останалите, като разтвори дланта си. Беше малка кутия, грубо изработена от картон и парченца парцали, а прегънатият й хартиен капак бе леко открехнат. Вътре лежеше озъбен скелет, направен от боядисани в бяло клечки за зъби.

— Това тук епогребение — своего рода погребение — произнесе той с напевния си меден глас.

Останалите ахнаха. Д’Агоста се обърна. Лил беше припаднал.

Полунощ. Нора Кели крачеше с бързи крачки в тъмните дълбини на сутерена на музея, токчетата й отекваха меко в излъскания каменен под. Коридорите бяха слабо осветени и от отворените врати зееха сенки. Наоколо нямаше никой: дори най-упоритите куратори си бяха тръгнали преди часове и повечето от охранителите правеха обичайните си обиколки предимно в достъпните за посетители помещения.

Нора спря до една врата от неръждаема стомана, на която стоеше табелка „PCR лаборатория“. Точно както се беше надявала, подсиленият с метална решетка прозорец беше тъмен. Тя се обърна към таблото и набра поредица от цифри. Светлината на един от диодите, който светеше в червено, стана зелена.

Нора отвори вратата, надникна вътре и включи осветлението; огледа се с любопитство. Беше влизала тук само няколко пъти досега, за да остави проби за анализ. Термоблокът за PCR 2 стоеше върху безупречно чиста маса от неръждаема стомана, покрит с полиетилен. Тя пристъпи, свали полиетилена, сгъна го и го остави настрана. Апаратът — Епендорф Мастърсайклър 5330 — беше изработен от бяла пластмаса, грозният му, нискотехнологичен вид прикриваше сложните му вътрешности. Тя се разрови из чантата си и извади принтиран документ, който беше свалила от интернет, с указания за използването му.