Погледна бюрото си, все още затрупано с доклади за извършените акции. След това вдигна за стотен път очи към картата и се втренчи в нея, сякаш се надяваше някаква скрита сила в погледа му да изстиска стаената там информация. Какъв е моделът? Трябваше да съществува такъв. Това е основополагащ принцип в детективската работа.

Пет пари не даваше за дрънканиците на Хорлокър — собственият му инстинкт нашепваше, че убийствата са дело на повече от един човек. И не беше единствено инстинктът — имаше още доста неща: макар и сходни, начините на умъртвяване не бяха абсолютно идентични — едни със смачкани глави, други без глави, трети просто обезобразени. Да не би да е някакъв шантав култ? Но каквото и да бе, идиотските крайни срокове на Хорлокър изнервяха и изяждаха време. Тук имаше нужда от търпелива, методична и интелигентна детективска работа.

„Боже, все повече заприличвам на Пендъргаст“, засмя се в себе си той.

Откъм малкия склад в съседство се разнесоха странни звуци. Преди малко Хейуърд се бе затворила там, за да си изпие кафето на спокойствие. Извърна поглед към вратата и зачака, но шумът не спираше. Накрая не издържа, стана и завъртя топката на бравата. Хейуърд бе заела странна позиция в центъра на малкото помещение — едната й ръка бе изпъната напред като копие, а другата — вдигната отвесно нагоре. И двете бяха напрегнати и леко извити, с прегънати нагоре палци. Миниатюрното тяло рязко се завъртя под прав ъгъл, ръцете смениха позицията и започнаха серия отривисти удари във въздуха. Приличаше на някакъв смъртоносен балет.

Всяко движение се придружаваше с рязко издишване, подобно на онова, което бе чул в тунела. Не след дълго въртеливото движение я изправи с лице към него, ръцете плавно се отпуснаха.

— Трябва ли ви нещо, лейтенант? — попита спокойно тя.

— Бих искал да разбера какво, по дяволите, правиш! — промърмори той.

Хейуърд изпъна гръб, изпусна въздуха от гърдите си и го погледна в очите.

— Това е хейян,серия от кати…

— Може ли още веднъж?

— Рутинно упражнение от карате шотокан — поясни младата жена, помълча и добави: — Поддържа формата и вътрешното равновесие. — Очите й предизвикателно се взряха в неговите: — Товами е почивката, лейтенант!

— Добре, добре, продължавай — каза Дагоста, понечи да затвори вратата, после спря. — Какъв дан имаш?

— Бял пояс — отвърна с леко забавяне тя.

— Ясно.

— Шотокан е оригинална японска школа по карате, която не дали дановете по цветове — добави с лека усмивка жената. — Има шест степени на белия пояс, три кафяви и чак накрая идва черният.

Дагоста кимна, после любопитството му надделя.

— Коя е твоята степен?

— След месец ще се боря за санкиу,първата от кафявите степени.

Зад гърба му се разнесе леко прищракване. Затвори вратата на склада, обърна се и се озова срещу пищните форми на капитан Уокси, който мълчаливо се плъзна покрай него и спря пред картата на черната дъска. Скръсти ръце зад гърба си и внимателно огледа гората от червени и бели карфици.

— Тук има някаква система — обяви накрая той.

— Тъй ли? — промърмори с нарочно безразличие Дагоста.

Главата на Уокси мъдро се поклати.

Дагоста замълча. Отдавна живееше с чувството, че ще съжалява до последния си ден за грешката да допусне тоя тип в разследването.

— Всичко започва ей тук. — Пухкавият показалец на Уокси се лепна върху зеленото петно на Рамбъл — един от най-затънтените пущинаци в Сентрал Парк.

— Как разбра?

— Много просто — обясни Уокси. — Шефът е говорил с най-добрия статистик от отдел „Кадри“. Онзи провел линейно изследване на цялата информация около убийствата и обявил, че всички са свързани с това място. Ясно ли е? Местопрестъпленията образуват дъга около тази точка. Ключът е убийството край Белведере. — Най-сетне се обърна с лице към лейтенанта и добави: — Това място е гористо, пълно с пещери и скали. И със скитници, разбира се. Изключително удобно за скривалище. Именно тамще намерим убиеца.

Този път Дагоста не успя да скрие гримасата си.

— Чакай, чакай, дай да уточним за какво става въпрос! — изръмжа той. — Някакъв писарушка кадровик ви е насочил? А случайно да ви е предложил я застраховка, я някой пенсионен план?

Уокси се намръщи, тлъстите му бузи бързо порозовяха.

— Не ми харесва тона ти, Вини. Нито сега, нито по време на следобедното заседание.

— Слушай какво ще ти кажа, Джак! — скръцна със зъби Дагоста. — Какво може да знае за престъпните модели един скапан чиновник, дори и да работи в полицията? Това просто е несериозно! Знаеш ли колко фактора трябва да се вземат под внимание? Подход, оттегляне, плюс десетки технически подробности, които могат да се оценят единствено от специалист! А случаят в Белведере най-малко от всичкисе вписва в нашия модел. — Замълча, после се предаде. Не виждаше смисъл да продължава. Уокси е просто дребна душица, която казва „да“ още преди да са го попитали. А Хорлокър е от онези началници, които обичат да се заобикалят с експерти и специалисти от всякакъв род.

— Тая карта ще ми трябва — обяви дебелият.

На Дагоста изведнъж му светна. Вече знаеше за какво става дума.

— Заповядай — изправи се той. — Папките с оригиналните разследвания са в онези шкафове, а сержант Хейуърд разполага с някои интересни…

— Тя не ми трябва — прекъсна го Уокси. — Искам само картата на района и досиетата. Утре до осем сутринта да бъдат в кабинета ми — 2403, в главното управление, където ме местят.

Туловището му бавно се завъртя.

— Съжалявам, Вини. Нещата се свеждат до чисто съвпадение на характерите между мен и Хорлокър. Той просто има нужда от човек, на когото може да разчита. Човек, който знае как да държи пресата на разстояние и всичко останало. Нищо лично, нали разбираш? Така или иначе, ти си оставаш в разследването. Дано се почувстваш по-добре, когато нещата потръгнат. Ще преровим проклетия Ръмбъл и ще пипнем проклетото копеле.