Смитбек не успя да скрие задоволството си. Нещата се подреждаха добре, даже много добре!

Беше почти готово…

Той пристъпи във влажния мрак на Храма, опипвайки с пръсти хладните издутини на стените, гладките органични повърхности — вдлъбнати и изпъкнали. Правилно е построен тук. Подобие на съществувалото тук преди, но в същото време и безкрайно различен. Завъртя се и седна на трона, изработен специално за него. Усети кожената повърхност на седалката, която меко поддаде, необичайно изострените му сетива доловиха слабото триене на кости и сухожилия. Скоро всичко ще бъде завършено. Както него самия.

Бяха се трудили дълго и упорито за своя водач и господар. Обичаха го и се страхуваха от него — както се полага, — а сега щяха да го боготворят. Затвори очи и вдъхна тежкия мирис на въздуха, който се стелеше наоколо като мъгла. Преди време сигурно щеше да бъде отвратен от вонята в Храма, но това беше преди да придобие тази сетивна изтънченост. Даде му я растението, заедно с много други неща. Сега всичко беше различно. Миризмата се превърна в нещо като гледка, наситена с всевъзможни багри — ту светла и чиста, ту мрачна и загадъчна. Планини и каньони от аромати, океани и реки, небеса, поляни и безкрайни пустини от мириси, които човешкият език не е в състояние да опише. Сравнен с всичко това, видимият свят беше плосък, стерилен и грозен.

Наслаждаваше се на своя триумф. Беше успял там, където другият се провали. Там, където другият се огъна под силата на страха и съмненията, той се извиси със сила и кураж. Другият не успя да открие недостатъка, заложен във формулата. Но той не само го откри, а направи и следващата стъпка: усъвършенства чудесното растение и разбули тайната му, невероятната му сила. Другият бе подценил невероятната жажда на чадата му за ритуали и церемонии. Но не и той. Единствено той прозря скритото значение на формулата.

И сега беше изправен пред венеца на усилията си. Жалко, че прозрението не го споходи по-рано! Единствено той, а не някой друг, притежаваше силата, интелекта и волята да изпълни тази мисия. Той и само той беше в състояние да прочисти света и да го поведе към бъдещето.

Светът! Произнесе думичката на глас, усещайки особената патетичност на онова, което се намираше далеч горе и притискаше светостта на неговия Храм. Сега виждаше ясно. Това горе е един свръхнаселен свят, тълпи от насекомоподобни същества, които нямат цел, смисъл или стойност, а безсмисленият им живот прилича на боботеща на празен ход машина. Те винаги са над него, отделят нечистотиите си, съвкупяват се, раждат се и умират, приковани към месомелачката на човешката си орис. О, колко лесно ще ги смете — с едно-единствено, но абсолютно неизбежно движение! Така, както някога бе разравял мравуняците и меките бели яйчица се размазваха по подметката му. Едва тогава ще се роди Новият свят — свеж и разнолик, изпълнен с мечти.

— Къде са останалите? — попита Марго, зърнала Дагоста на вратата на малката заседателна зала.

— Няма да дойдат, защото са заети с планиране — отвърна лейтенантът, подръпна крачолите на панталоните си и седна, поклащайки с отвращение глава: — А ако трябва да бъда откровен — защото изобщо не ги интересува. Сега командва парада онзи Уокси, когото сигурно си забелязала на заседанието с Брамбъл. Той е дълбоко убеден, че е пипнал нашия човек.

— Какъв човек? Какво искаш да кажеш?

— Някакъв ненормалник, когото заловили в парка. Убиец, разбира се, но няма нищо общо с нашия. Поне Пендъргаст мисли така.

— А къде е самият Пендъргаст?

— Замина в кратка командировка — усмихна се Дагоста, сякаш припомнил си някаква шега. — Кажи ти докъде я докара…

— Най-добре да започна отначало — пое си дъх Марго. — Връщаме се десет години назад. Към поречието на Амазонка потегля научна експедиция, водена от Джулиан Уитлъси — учен, който работи в музея. Между участниците възникват конфликти и групата се разделя. По различни причини никой не се връща жив. Но в музея пристигат няколко сандъка с образци. В един от тях има грозна статуетка, увита в изсушена трева.

Дагоста кимна. Стара история, беше му известна.

— Никой не подозира, че статуетката всъщност е живо същество — представител на изчезващ, изключително свиреп вид. Нито пък, че изсушената трева, използвана за опаковка, всъщност е особено растение, с което се храни звярът. Същевременно в района текат минно-геоложки проучвания, които унищожават естествената му среда. И чудовището, наречено Мбвун, тръгва подир единствените запаси от храната, която му е нужна. Изминава целия път от басейна на Амазонка до Ню Йорк. Оцелява в подземието на музея, като се храни и с изсушената трева, към която изглежда силно пристрастено.

Дагоста отново кимна.

— Е, това е версията — приключи Марго. — Версията, на която вече не вярвам.

— На кое по-точно не вярваш? — вдигна вежди Дагоста.

— Достатъчно е да се замислим, лейтенант. Как е възможно едно животно, високоинтелигентно или не, да измине цялото разстояние от Амазонка до Ню Йорк, търсейки няколко сандъка с изсушена трева? Не е ли малко далечко?

— Не ми казваш нищо повече от онова, което научихме след ликвидирането на звяра — въздъхна Дагоста. — И тогава нямахме друга версия. Мбвун беше тук и аз усетих дъха му, по дяволите! Откъде другаде може да се пръкне, ако не от Амазония?