— Няма ли да спреш и да се биеш? — пита небрежно той, продължавайки да се движи до мен, макар че не забелязвам да крачи.

Аз разпервам длани.

— С какво?

— Трябваше да се въоръжиш, приятел. Крайно време е.

— Вирджиния ни казваше да не се поддаваме на слабост към оръжията.

Джими де Сото изсумтява презрително.

— Да, и гледай сега докъде стигна тъпата кучка. Сто години без право на помилване преди осемдесетата.

— Не можеш да знаеш това — казвам разсеяно аз, защото вниманието ми е насочено най-вече към шума на преследвача. — Ти умря много години по-рано.

— Я стига, кой умира истински в днешно време?

— Опитай се да го кажеш на някой католик. Така или иначе, ти умря наистина, Джими. Безвъзвратно, доколкото си спомням.

— Какви са тия католици?

— Друг път ще ти разправям. Случайно да имаш цигари?

— Цигари ли? Какво е станало с ръката ти?

Прекъсвам безсмисления разговор и поглеждам ръката си. Белезите по нея са се превърнали в прясна рана, от която блика кръв и се стича към китката. Значи всичко е ясно…

Посягам към лявото си око и докосвам под него влага. По пръстите ми полепва кръв.

— Късметлия — заявява мъдро Джими де Сото. — Не са улучили очната кухина.

Той разбира от тия работи. Лявата му очна кухина зее като яма, запълнена с лепкава каша. Само това оставаше, след като бе изтръгнал окото си с пръсти. Никой не разбра що за халюцинации са го мъчили. Докато измъкнат по дигитален път Джими и всички останали от плацдарма на Иненин, вирусът на защитниците вече бе съсипал умовете им безвъзвратно и психохирургията се оказа безсилна. Програмата беше толкова заразна, че клиниката дори не посмя да задържи останките за изследване. Днес от Джими де Сото е останал само един запечатан диск с надпис «СИЛНО ЗАРАЗНИ ДАННИ» нейде в мазето под щаба на Емисарския корпус.

— Трябва да сторя нещо — казвам аз малко отчаяно.

Звуците, които моят преследвач изтръгва от стените, вече се раздават в опасна близост. Крайчецът на слънчевия диск потъва зад хълмовете. По лицето и ръката ми блика кръв.

— Подушваш ли? — пита Джими и вдига лице в студения въздух. — Променят ни.

— Какво?

Но още преди да довърша резкия си въпрос, аз също усещам мириса. Свеж, ободряващ аромат, донякъде като онзи на чаршафите в «Хендрикс», но с някаква едва доловима разлика от упадъчното ухание, сред което заспах, само за да…

— Трябва да тръгвам — казва Джими и тъкмо искам да го попитам къде отива, когато осъзнавам, че има предвид мен и че аз съм…“

Буден.

Отворих очи и видях един от шантавите стенописи в хотелската стая. Стройни девици по туники припкат из зелена ливада, осеяна с жълти и бели цветя. Навъсих се и впих пръсти в загрубелия белег под лакътя си. Нямаше кръв. Тази мисъл окончателно ме разбуди и аз седнах върху грамадното пурпурно легло. Промяната в аромата, която първоначално ме бе тласнала към събуждането, се оказа съвсем естествена — мирис на кафе и топъл хляб. „Хендрикс“ бе измислил обонятелен вариант на класическия телефонен звън. В сумрачната стая нахлуваше светлина през тесен процеп в поляризираното стъкло.

— Имате посетителка — съобщи бодро гласът на „Хендрикс“.

— Колко е часът? — изграчих аз. Гърлото ми сякаш беше намазано със заледено лепило.

— Десет и шестнайсет минути местно време. Спахте седем часа и четирийсет и две минути.

— А посетителката?

— Уму Прескот — каза хотелът. — Ще желаете ли закуска?

Станах от леглото и се отправих към банята.

— Да. Кафе с мляко, добре изпечено бяло месо и някакъв плодов сок. Можеш да поканиш Прескот горе.

Докато на вратата се позвъни, аз вече си бях пуснал душ и джапах през апартамента, облечен в искрящо син халат със златни ширити по краищата. Взех си закуската от сервизния люк и като го крепях на една ръка, отидох да отворя вратата.

Уму Прескот се оказа едра и внушителна африканка, с два сантиметра по-висока от мен. Косата й беше сплетена на плитчици с десетки овални мъниста в седем-осем от любимите ми цветове, а по скулите й имаше някаква абстрактна татуировка. Стоеше на прага, облечена в бледосив костюм и дълго черно палто с вдигната яка, и ме гледаше със съмнение.

— Мистър Ковач.

— Да, заповядайте. — Аз оставих подноса върху неоправеното легло. — Ще желаете ли закуска?

— Не, благодаря. Мистър Ковач, аз представлявам правните интереси на Лорънс Банкрофт чрез фирмата „Прескот, Форбс и Ернандес“. Мистър Банкрофт ме уведоми…

Взех си парче печено пиле от подноса.

— Да, знам.

— Най-важното в момента, мистър Ковач, е, че имаме среща с Денис Найман в „Сайка Сек“ след… — Тя за миг врътна очи нагоре, за да погледне часовника върху ретината си. — След трийсет минути.

— Ясно — казах аз, дъвчейки бавно. — Не знаех.

— Звъня още от осем сутринта, но хотелът отказваше да ме свърже. Не предполагах, че спите до толкова късно.

Ухилих й се с пълна уста.

— Значи не сте си подготвили домашното. Зареден съм едва от вчера.