— Нагазих ти в територията, а?

— Не ме предизвиквай, Ковач. — Гласът му звучеше отчаяно. — Една сбъркана дума и ще те…

— Какво?

Оставих чашата и се обърнах към него. Той беше на половината от моята субективна възраст — млад, мускулест и химически стимулиран до състояние да си въобразява, че е опасен. Вбесяващо напомняше самия мен на същата възраст. Искаше ми се да го раздрусам.

— Хайде де. Какво ще ми направиш?

Къртис преглътна с усилие.

— Служил съм в космическата пехота.

— Като мажоретка ли? — Понечих да го блъсна в гърдите, но се засрамих и отпуснах ръка. Продължих малко по-тихо.

— Слушай, Къртис. Не вкарвай в беля и двама ни.

— Мислиш се за много печен, нали?

— Не е там работата, х… Къртис. — Едва не го нарекох „хлапе“. Една част от мен сякаш наистина искаше да се сбие.

— Ние сме две различни породи. На какво ви учиха в космическата пехота? Ръкопашен бой? Двайсет и седем начина да убиеш човек с голи ръце? Под всичко това ти пак си оставаш човек. Аз съм емисар, Къртис. Не е същото.

Въпреки всичко той ме нападна — първо с прав удар, който трябваше да отклони вниманието ми от въртеливия страничен ритник към главата. Ако беше улучил, щеше да ми строши черепа, но водеше боя отчайващо театрално. Може би заради химикалите, които бе взел тази вечер. Никой нормален човек не рита над кръста в истински бой. Аз се гмурнах под двата удара и го сграбчих за крака. Завъртях рязко, Къртис залитна, препъна се и падна с разперени ръце върху бара. Зарових пръсти в косата, блъснах лицето му в коравия плот и го притиснах там.

— Разбра ли сега?

Той издаваше глухи звуци и се мяташе безпомощно, а роботът барман стоеше неподвижно пред нас. По плота бликна кръв от счупения му нос. Аз огледах шарките, които изписваше, докато успокоявах дишането си. Бях се задъхал от усилието да овладея бойните рефлекси. Хванах дясната китка на Къртис и я извих високо зад гърба. Той спря да се мята.

— Добре. Сега кротувай, инак ще я строша. Не съм в настроение. — Набързо пребърках джобовете му. Във вътрешния джоб на сакото открих малко пластмасово шишенце. — Аха. Е, какви малки радости се носят из вените ти тази вечер? Като те гледам как си се надървил, май са хормонални стимулатори. — Вдигнах шишенцето към слабата светлина и видях вътре хиляди ситни остри кристалчета. — Военен формат. Откъде го взе, Къртис? Сувенир от космическата пехота, а?

Продължих да го претърсвам и открих средството за прилагане — миниатюрен електромагнитен пистолет. Зареждаш кристалчетата в пълнителя, електромагнитното поле ги подрежда, а ускорителят ги изстрелва под кожата. Горе-долу по същия принцип работеше и игленият пистолет на Сара. За военните лекари тези машинки представляваха по-груб заместител на пневматичните спринцовки и затова се радваха на голяма популярност.

Дръпнах Къртис на крака и го блъснах настрани. Той успя да се задържи прав. Стискаше носа си с една ръка и ме гледаше злобно.

— Ако искаш кръвта да спре, отметни глава назад — посъветвах го аз. — Хайде, няма да те удрям повече.

— Бръсно гопеле! — изгъгна той.

Повдигнах кристалчетата и пистолета.

— Откъде ги взе?

— Да го духаш, Ковач. — Къртис неволно отметна глава назад, като се опитваше в същото време да не ме изпуска от поглед. Очите му се въртяха като на подплашен кон. — Нищо няма да ти кажа, скапаняк.

— Бива. — Оставих нещата върху бара и две-три секунди го гледах втренчено. — Тогава аз да ти кажа нещо. Знаеш ли какво правят с емисарите по време на обучението? Изкореняват всеки нормален инстинкт за ограничаване на насилието. Признаци за капитулация и покорство, йерархичен ред, вярност към групата. Всичко се изтрива неврон по неврон; заменят го със съзнателното желание да сториш зло.

Той ме гледаше мълчаливо.

— Разбираш ли? Би било по-лесно да те убия на място. Много по-лесно. Трябваше да се удържам насила. Това е емисарят, Къртис. Изкуствено сглобен човек. Чудовище.

Мълчанието се разтегляше. Нямаше как да зная дали е проумял или не. Не ми се вярваше, ако съдех по спомените си за младия Такеши Ковач в Нова Пеща преди век и половина. На неговата възраст думите ми навярно звучаха като сбъдната мечта за сила и власт.

Свих рамене.

— За в случай, че още не си се досетил, отговорът за дамата е „не“. Не ме интересува. Е, сега трябва да си щастлив. Струваше ти само един строшен нос. Ако не се беше надрусал до козирката, можеше да минеш и по-евтино. Предай й, че много благодаря, оценявам предложението, но тук стават твърде много неща, за да ги зарежа току-така. Кажи й, че почвам да се забавлявам.

Някой тихо се изкашля откъм входа на бара. Вдигнах очи и видях на стъпалата силует с костюм и щръкнала пурпурна прическа.

— Прекъсвам ли нещо? — попита мохиканът.

Говореше спокойно и бавно. Явно не беше от старата гвардия на Ортега.

Вдигнах чашата си от бара.

— Съвсем не, господин полицай. Заповядайте да се включите в купона. Какво ще пиете?

— Отлежал ром — каза ченгето, идвайки бавно към нас. — Ако имат. В малка чаша.

Вдигнах пръст към лицето часовник. Барманът измъкна отнякъде гравирана кристална чашка и я напълни с тъмна червеникава течност. Мохиканът мина край Къртис, хвърли му попътно любопитен поглед и протегна дълга ръка към питието.