Близо стотина километра от тук, в щата Вирджиния, се намира град Уинчестър с население двайсет и пет хиляди човека. Това е мястото, където съм се родил, където получих образованието си, градих кариерата си и накрая се провалих с гръм и трясък. Говорят, че откакто съм заминал, почти нищо не се е променило. Адвокатската фирма „Коупланд и Рийд“ още въртяла дейността си в същата сграда с изглед към улицата, където и аз работех някога. Намира се на Брадък Стрийт, в Стария град, до едно ресторантче. Името, изписано с черни букви на витрината, преди време беше „Коупланд, Рийд и Банистър“, а ние бяхме единствената кантора с чернокожи адвокати в радиус от сто и петдесет километра. Доколкото знам, господин Коупланд и господин Рийд се справят добре, не благоденстват и не забогатяват, но имат достатъчно работа да плащат на двете си секретарки и наема. Горе-долу това правехме и когато аз бях партньор — успявахме да свържем двата края. Когато настъпи Големият провал, вече сериозно се съмнявах дали ще успеем да оцелеем в това малко градче.

Чувам, че господин Коупланд и господин Рийд отказват да обсъждат мен и проблемите ми. Те се разминаха на косъм с опасността също да се окажат обвиняеми и репутацията им да бъде очернена. Прокурорът, който ме изобличи, стреляше с мощни откоси към всички дори далечно свързани с неговия грандиозен заговор и едва не унищожи цялата фирма. Престъплението ми беше, че взех неподходящ клиент. Двамата ми бивши партньори не са извършили никакво нарушение. Изпитвам многобройни и най-различни съжаления за случилото се, но клеветите, петнящи доброто им име, още не ми позволяват да спя спокойно. И двамата наближават седемдесетте и като млади юристи се бяха борили не само с трудностите, свързани с усилието да запазят кантората си, но бяха водили и някои от последните битки от времената на законите за расовата сегрегация. Понякога съдиите ги пренебрегвали в съда и отсъждали против тях без основателна причина. Другите адвокати нерядко се държали грубо и непрофесионално. Окръжната адвокатска асоциация не ги поканила за свои членове. Понякога чиновниците губели преписките им. Белите съдии не им вярвали. И най-лошото, не идвали клиенти. Дори черни клиенти. Нито един бял не би наел чернокож адвокат през седемдесетте години, поне не в южните щати, а положението и досега не е много по-различно. А „Коупланд и Рийд“ едва не потънали още в началото, понеже чернокожите смятали, че белите адвокати са по-добри. Усърдната им работа и всеотдайният професионализъм променили нещата, но бавно, наистина мъчително бавно.

Уинчестър не беше първият ми избор за място, където да градя кариера. Учих право в „Джордж Мейсън“, във вирджинските западни предградия на Вашингтон. През лятото след втори курс ми провървя и започнах като стажант в голяма компания на Пенсилвания Авеню, близо до Капитолия. Беше една от фирмите с хиляди адвокати, с кантори по цял свят, с имената на бивши сенатори върху бланката, с доходоносни клиенти и неистов ритъм на работа, който адски ми допадаше. В основни линии бях момче за всичко в процеса срещу бивш конгресмен (наш клиент), обвинен в заговор заедно със своя брат престъпник за получаването на подкуп от предприемач в сферата на отбраната. Процесът беше цирк, а аз бях на седмото небе, че съм толкова близо до арената.

Единайсет години по-късно влязох в същата съдебна зала в сградата „Е. Барет Притиман“ в центъра на Вашингтон за собствения си процес.

През онова лято бях един от седемнайсетте секретари. Останалите шестнайсет, идващи от десетте най-добри колежа по право, получиха предложения за работа. Понеже бях заложил всичко на една карта, третата си година като студент по право прекарах в обикаляне на Вашингтон и тропане по вратите, които неизменно се оказваха заключени. Вероятно във всеки един момент няколко хиляди безработни адвокати кръстосват Вашингтон, а човек лесно се поддава на отчаяние. Накрая претърсих и предградията, където правните фирми са по-малки, а работните места — още по-оскъдни.

После се прибрах у дома съкрушен. Мечтите ми за слава във Висшата лига бяха смазани. Господин Коупланд и господин Рийд нямаха достатъчно работа и със сигурност не можеха да си позволят нов сътрудник, но ме съжалиха и разчистиха за мен стар склад на горния етаж. Вложих цялото си усърдие, макар понякога да не беше лесно да трупам много работни часове с толкова малко клиенти. Разбирахме се добре и пет години по-късно двамата великодушно добавиха и моето име към съдружието. Доходите ми почти не нараснаха.

Докато бях обвиняем, мъчително наблюдавах как безчувствено петнят доброто име на съдружниците ми. Когато се озовах в безизходно положение, главният агент от ФБР ме осведоми, че господата Коупланд и Рийд също ще бъдат обвинени, ако не се призная за виновен и не сътруднича на прокурора. Помислих, че блъфира, но не можех да бъда сигурен. Казах му да върви по дяволите.

За щастие, блъфираше.

Написах на двамата писма, дълги и прочувствени извинителни писма. Не ми отговориха. Помолих ги да дойдат да ме посетят, за да поговорим лице в лице, но не отвърнаха. Родният ми град е само на стотина километра, но редовният ми посетител е само един.

Баща ми е от първите чернокожи моторизирани полицаи в щата Вирджиния. Цели трийсет години Хенри патрулираше по пътищата и магистралите около Уинчестър и обожаваше всяка минута, в която беше на шосето. Обичаше самата работа, усещането за авторитет и история, властта да прилага закона и състраданието да помага на хора в нужда. Обичаше униформата, полицейската кола, всичко освен пистолета на колана си. Няколко пъти се беше оказвал принуден да го вади, но нито веднъж — да стреля. Очакваше белите да се държат оскърбено, а чернокожите — да се надяват на снизходително отношение, но той твърдо беше решил да е напълно безпристрастен. Беше строг полицай, за когото нямаше средно положение в закона. Ако дадено действие беше незаконно, значи беше незаконно и толкова, никакво шикалкавене, никакви формалности.

От мига, в който станах обвиняем, баща ми реши, че съм виновен… за нещо. Въпреки презумпцията за невинност. Въпреки обясненията ми, че нищо не съм направил. Мозъкът му на горд служител на закона беше напълно промит, след като цял живот беше преследвал нарушители. Според него, щом федералните с всичките си ресурси и огромната си мъдрост ме бяха удостоили с дълъг сто страници обвинителен акт, значи те бяха прави, а аз грешах. Сигурен съм, че татко ми съчувстваше, сигурен съм и че се молеше някак да се измъкна от тази каша, но не успя да ми предаде тези чувства. Чувстваше се унизен и ми го показа. Как така синът му адвокат се беше забъркал с някаква противна шайка мошеници?