После дойде време за прерязването на лентата. Нора, Менцес, Аштън и още няколко от уредниците се подредиха на подиума, докато Колъпи с помощта на една огромна ножица, която се използваше само за такива случаи, преряза с едно щракване лентата. От тълпата се надигнаха радостни възгласи и внушителните врати към изложбата „Свещени образи“ се отвориха. Кимайки с усмивки, Менцес, Нора и останалите от отдела по антропология поведоха, следвани от възбудената тълпа.

Отне им около половин час, за да стигнат до далечния край на залата, тласкани от нетърпеливите гости. Нора потръпна, докато минаваха през сепарето, където Марго бе убита, но естествено, всички следи от местопрестъплението бяха заличени и никой, освен нея, изглежда не подозираше какво е ставало тук. Докато се отдалечаваше от мястото, тя почувства, че ужасът й се заменя от тиха гордост. Не можеше да повярва, че все пак са успели да подготвят всичко.

Менцес вървеше близо до нея, като отвреме навреме подхвърляше по някой комплимент за експонатите, които тя бе аранжирала. Тано бяха дошли и си бяха тръгнали, като бяха оставили няколко парченца тюркоаз, цветен прашец и царевично брашно върху сандъците с маските и до този момент никой не бе дръзнал да ги премести. Най-сетне, когато стигнаха последното отделение на залата, Менцес се обърна към Нора и се поклони.

— Вярвам, че изпълнихме дълга си — усмихна се той със сияещо лице. — Сега вече можеш дискретно да се оттеглиш. За съжаление аз имам още работа горе в кабинета си. Следващата седмица ще поговорим за отпуската, която ти дължа.

Поклони се отново и Нора с облекчение пое към най-близкия изход и оттам — към дома.

Лари Ендърби взе решение — сигурно за петдесети път през последните два дни — да напусне и да не стъпва повече в това проклето място.

Не стига, че работеше в едно мазе без прозорци в Природонаучния музей, най-призрачното място в цял Ню Йорк. Просто не можеше да се отърси от ужаса от това, което бе открил преди два дни. Не му бяха дали дори един ден отпуска, не му предложиха съвет от психолог, даже не му благодариха. Все едно не го брояха за нищо. Сякаш и нея не брояха за нищо — просто си продължиха напред с изложбата, като че нищо не бе станало.

Марго Грийн. Не я познаваше добре, но през малкото пъти, в които се бяха срещали, винаги се държеше мило с него. Което не би казал за повечето куратори и за всички чиновници. Музеят се отнасяше така с всеки под определено ниво. Наемна ръка.

Но, трябваше да признае Ендърби, главното му недоволство идваше от това, че бяха избрали точно този момент — по време на най-големия купон от пет години насам — да вържат поредната зала към охранителната система. И сега вместо да похапва хайвер и шампанско с елегантните гости два етажа по-нагоре, той и колегите му отново бяха заточени в това мазе и си играеха с някакви софтуерни простотии. Естествено, и те бяха поканени на партито, както всички останали в музея. Но това само добавяше сол в раната.

Той се завъртя на стола си пред компютъра и въздъхна театрално.

— Върви ли? — попита от мястото си зад близкия монитор Уолтсмит, мениджър на проекта за подновяване на охранителната система.

След откритието на Ендърби отпреди два дни, Смити се държеше необичайно благо. Всички стъпваха на пръсти около него, сякаш бе починал някой от семейството му.

— Какво ще кажеш да прекъснем за малко и да отидем на купона? — предложи Ендърби. — Не бих отказъл няколко коктейлни скариди.

Смити поклати глава. Държеше бира в една ръка и клетъчен телефон в другата.

— Съжалявам, Лари, съмнявам се, че ще можем.

— Хайде де, Смити — обади се Джим Чой, софтуерният инженер, без да престава да се взира в изпълнения с цифри дисплей. — Дай ни само половин час. Ще се изненадаш като видиш колко скариди мога да излапам за толкова време. Партито почти свърши, скоро ще ометат всичката храна.

— Знаеш, че не можем да променяме графика. Зала „Морган“ е като всяка друга. Просто следващата по списък. Какво, ще върнем стрелките на атомния часовник пет минути назад и ще се надяваме никой да не забележи ли? — Смити се засмя над тъпата си шега.

Чой завъртя очи. Мениджърът не се славеше с особено остроумие.

Въпреки общото си раздразнение, Ендърби трябваше да признае, че Смити не е лош шеф. Беше се изкачил по стълбицата на йерархията и при все че бе едва на трийсет и пет, вече можеше да се нарече стар музеен служител. Беше истински педант и общо взето нямаше чувство за хумор, но ако си съвестен работник и си вършиш работата, те гледаше като писано яйце. Смити не беше виновен, че важните клечки настояваха новата охранителна система да е инсталирана и да работи от днес за вчера.

Смити се изправи и прекоси стаята, минавайки покрай рафтове със свързани в мрежа компютри и сървъри, докато стигна до седемдесетина малки монитори, наредени амфите-атрално. Повечето от тях показваха черно-бели изображения на празните музейни зали и експонатите. В десния долен ъгъл обаче екраните, следящи „Небесната зала“, показваха оживление. От мястото си Ендърби наблюдаваше с натежало сърце как дребните човешки фигурки танцуват и сноват по екрана. На горния етаж кураторите вървяха рамо до рамо с разни звездни хубавици, а той седеше тук като троглодит в това подземие. Наистина, можеше и да е по-лошо — можеше да работи в „Ямата“, централният охранителен офис на музея, който беше два пъти по-просторен, но неприятно задушен и натъпкан дори с повече апаратура от тази тук. По-лошо, но не много.