Но сега всичко се промени. Сега, когато той ме докосва, не усещам нищо друго, освен Ейо — истински, цялостен, неизменен. Сега, когато се взирам в него, не виждам смърт… а вечност. За първи път в живота си гледам в нечии очи и осъзнавам, че не само аз разбирам какво се крие в тях… но и другият човек разбира какво се крие в моите.

Денят е прекрасен. Слънцето грее над реката и дърветата и превръща всичко в бяло злато. Най-после осъзнавам какво е странното нещо, което усещам в себе си. Сетивата ми са по-слаби. Не мога да виждам, чувам или подушвам нещата, както преди. Мускулите ми са бавни. За първи път в живота си се чувствам непохватна. Скарана с тялото си. Когато се мъча да се поровя в паметта си, тя е неясна и мъглива. Определени моменти се открояват и са все така детайлни, но ужасно много други неща ми се губят, като че ли са затворени зад матова преграда.

И все пак… светът е не по-малко светъл. Ветрецът, който гали лицето и косата ми, е точно толкова мек и прохладен, колкото е бил винаги. Песента на птиците в дърветата е все така сладка. Ароматът на дим и папая, идващ от Ейо, е точно толкова прекрасен, колкото и преди.

Малко по малко ми се изяснява кой е… феноменът, който прокарва мост между начина, по който виждах света вчера и начина, по който го виждам днес. Който компенсира загубената острота на сетивата ми и дори прави всичко наоколо по-светло.

Надеждата.

Вадя огърлицата от джоба си. Провесвам каменната птичка между нас, задържам я, а после я подавам на Ейо.

— Ейми ми каза какво означава.

Той поглежда първо птичката и после мен.

— Казала ти е?

— Както изглежда, докато я нося, ти принадлежа. — Повдигам вежди. — Много хитро от твоя страна, Ейо.

Обръщам се настрани и вдигам косата си, за да върже огърлицата на врата ми. После оставям косата си да падне, а той ме хваща за раменете и долепва устни до ухото ми.

— Когато те видях с онова цвете, реших, че съм те загубил — прошепва Ейо. — Помислих си, че всичко е свършило. Нямаше да мога да живея, ако беше загинала, Пиа.

— Забавно. И аз си мислех същото за теб.

— В това няма абсолютно нищо забавно.

— Знам. — Обръщам се към него. — Съжалявам.

Косата скрива очите му, затова я вдигам нагоре.

— Ейо, наистина съжалявам. За… чичо Антонио. — Гърлото ми пресъхва и се опитвам да отпъдя с мигане сълзите.

— Бих дала всичко, за да върна времето назад. И да го спра.

Той скланя поглед.

— Знам. И аз.

Образът на падащия чичо Антонио с вени, изпълнени с отровата на елизиума, е единственото съвсем ясно нещо в паметта ми. Боя се, че никога няма да избледнее, за разлика от голяма част от миналото ми.

— Той ще получи погребение според обичая на Ай’оа — казва Ейо. — Това би му харесало.

Кимвам и тогава идват сълзите. Притискам лице към рамото му и започвам да плача. Седим на покрития с мъх бряг и той ме държи, докато излея мъката си. И в неговите очи има сълзи. И колко много приличат на очите на баща му. Губя представа за времето. Плача от мъка за чичо Антонио, от гняв към майка си, от облекчение, че Ейо е жив и заради собствената си вина, че всичко това се случи.

— Пиа — прошепва най-сетне Ейо. Той притиска устни към челото ми и те ме изгарят. — Ти не си виновна. Погледни ме. Не си виновна.

— Щеше да е жив, Ейо, ако не бях аз.

— Изборът беше негов. — Той хваща лицето ми с ръце и ме кара да го погледна в очите. — Не принизявай смъртта му, като обвиняваш себе си. Той ни даде най-големия дар, на който беше способен. Като се обвиняваш, го лишаваш от този дар и го превръщаш в жертва. Той не беше жертва, Пиа. Той живя благородно и направи благородна саможертва. Запомни го такъв и почитай живота и смъртта му.

Кимвам бавно и оставям думите му да попият в ума ми.

— Добре — прошепвам. — Но… ще ми трябва малко време.

— Знам. — Той ме прегръща и ме придърпва към себе си. Притискам лице към сърцето му, взирам се в реката и преглъщам остатъка от сълзите си.

— Не те ли е страх? — пита той.

— Защо?

— Ами, защото вече не си безсмъртна. Поне доколкото знаем… защото това, че ти тече кръв, още не означава, че ще остарееш и ще умреш. Може и да не стане така.

— Как бихме могли да разберем?

— Има само един начин.

— Какъв?

Той се усмихва.

— Просто трябва да живееш.

Втренчвам се в него и затаявам дъх за момент.

— Това ми харесва.

Мога да умра. Може би дори да остарея.

Би трябвало да съм ужасена. Бъдещето, което за мен винаги е било безкрайно и неизменно като реката пред нас, внезапно става несигурно. Мога да свърша. Във всеки момент мога просто да… прекратя съществуването си. Да изчезна.