— Убий я, Ейо! Убий я! — вика Ейми.

Несъмнено прави най-доброто, на което е способен. Когато змията се намотава около гърдите му, той плъзва ръка под нея и се бори да я отблъсне. Мускулите му се напъват под бронзовата кожа, лицето му почервенява от усилието, но той успява да я отблъсне от себе си. Борбата трае няколко дълги минути, през които сърцето ми се е качило в гърлото. Моля те, моля те, моля те… — иска ми се да знаех на кой бог да се моля. Вместо това, изпращам думите като зов за помощ по радиото. Моля те, моля те…

С дълбок безсловесен рев Ейо отхвърля змията от тялото си. Тя се преобръща яростно във въздуха, съска и се приземява с плясък във водата. Мисля си, че се е свършило, защото Ейо е свободен и сега можем да избягаме, но той тръгва след нея.

— Не! — викам с дрезгав глас.

Но Ейо не ме слуша, той е изпаднал в ярост от битката. Посяга назад към малкия лък на гърба си, но оръжието е счупено от прегръдката на змията. Хвърля се след нея с насочена като нож стрела. Един светкавично бърз удар и той пронизва главата на змията право в окото.

Известно време тялото се мята буйно, а изтощеният Ейо се сгромолясва до мен на брега. Той затваря очи и се мъчи да поеме дъх.

— Добре ли си? — питам го дрезгаво.

Ейо не ми отговаря, а само се мъчи да диша. Но след малко ми кимва. Свалям фланелката си — знам, че гледката на спортния ми сутиен няма да обиди никой Ай’оа — половината им жени се разхождат голи до кръста — и я потапям в реката. После започвам да мия лицето и гърдите му с нея — виждам как вените по врата и слепоочията му пулсират.

След малко отваря очи. Те са зачервени и уморени, но гледат към мен и само това ме интересува.

— Ти ме спаси — прошепвам. — Ти я уби.

И двамата се обръщаме към змията, която най-после е неподвижна. Зеленикавите спирали се вият във водата. Ейми нагазва, мушка я с пръчка и изпищява, когато тялото помръдва, но змията вече е мъртва. Главата й лежи на отсрещния бряг, а от черепа й стърчи стрелата. Ейо ми се ухилва. Ухилването му е малко страшно, защото е покрит с кал и листа и току-що е убил гигантска змия.

— Вечеря — казва той.

Колкото и да ме увещават, Ай’оа не могат да ме убедят да пробвам кебап от анаконда. Наистина има за всички. Насичат змията на парчета и ги пекат бавно на шиш на огньовете. Не мога да гледам. Нещо в идеята да ям създание, което едва не ме е изяло, убива апетита ми.

Става късно и тръгвам към мястото, където пазачите винаги паркират джипа. Трябва да измислим обяснение защо съм в този вид. Вече дишам нормално и знам, че нямам вътрешни увреждания, но имам синини по врата и стомаха, косата ми е разрошена, а дрехите ми са разкъсани и кални.

Ейо ме изпраща. Той също не говореше по време на пиршеството, въпреки че го засипваха с хвалби. Очевидно никой Ай’оа не е убивал толкова голяма змия, поне не в близкото минало. Сега Ейо е герой.

— Можеше да те убие — казвам, докато се изкачваме по стръмния склон и си помагаме с лианите и храстите.

Ейо вдига рамене и ми подава ръка. Хващам я и той ме издърпва до себе си.

— Трябваше да я махна от теб. Ти беше почти припаднала.

— Можеше да загинеш заради мен.

— Може би — отговаря той, сякаш това не му е идвало наум досега. — Но Капукири казва, че най-благородният живот е този, който даваш за друг човек.

Обмислям го известно време — това е странен начин да гледаш на смъртта. Момчето, което би рискувало живота си за мен, е още по-странно. Бих ли могла да сторя същото за него? Ако можех да умра… бих ли рискувала живота си за Ейо? Знам, че всеки в Литъл Кейм би казал: Никога, Пиа. Ти си прекалено важна, за да пропилееш живота си за когото и да е! Биха ми напомнили, че съм единствената безсмъртна и че съм надеждата на човечеството. И аз бих им повярвала — защото винаги правя така.

Но докато се навеждам под клона, който Ейо задържа за мен, си мисля за последното си посещение при Ай’оа и за това колко изпълнена с живот се чувствам всеки път, когато погледите ни се срещнат. Как кръвта ми препуска при докосването на Ейо. И как когато бях в опасност, той не се поколеба да рискува всичко, за да ме спаси.

Бих ли направила същото за него? Въпросът ме преследва, защото нямам отговор. Ако кажа „не“, ще предам Ейо и чувствата, които имам към него, но ако кажа „да“, ще предам всички в Литъл Кейм… може би дори собствената си мечта. Бих ли рискувала да изгубя вечността със своите безсмъртни само за да спася едно смъртно момче?