Той се замисля за момент.

— Глава, пълна с вятър.

Вече отслабналото ми възмущение изчезва съвсем. Разсмивам се.

— Глава, пълна с вятър! Перфектно! А как казваш уста?

— Юру — намръщва се той — Защо?

— Значи ако те нарека юрубиту…

Той ме поглежда мрачно.

— Уста от вятър. Ха-ха. Юрукай.

— Какво е това?

— Казах, че говориш с плам, птичке Пиа. Думите ти парят.

Усмихвам се.

— Научи ме на още!

Докато вървим, изреждам думи, Ейо ми ги превежда на ай’оа и аз ги съхранявам в паметта си. Той е изумен колко бързо помня нещата и колко лесно сглобявам думите в изречения.

— Отне ми години да проговоря английски толкова добре — казва той. — Говориш езика ми така, сякаш е посаден в сърцето ти!

Усмихвам се и се чудя дали може да види червенината по бузите ми.

Внезапно оградата се появява и не сме никак далеч от дупката, през която избягах. Виждам падналото дърво само на няколко десетки метра надясно. Горещината по лицето ми се стопява. Иска ми се да бях вървяла по-бавно.

— Благодаря ти, че ме изпрати — казвам, защото усещам, че така е правилно.

— Пиа… — Той внезапно поглежда към краката си и като че ли се смущава. — Трябва да ти кажа нещо. Излъгах те.

— Все пак не си убил анаконда?

— Не! — възразява възмутено той. — Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… — Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. — Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.

Той протяга ръка и виждам, че държи цвете. Голямо е колкото двете му ръце и е прекрасно розово-лилаво страстниче. Втренчвам се в него и сърцето ми пропада надолу, а езикът ми се превръща в камък.

— Ще дойдеш ли пак? — пита той. — През деня? Ти не си като другите учени, които идват и се опитват да ни тормозят, като се перчат с пушките си и моторните си лодки. — Той изсумтява. — Ако не бяхме ние, твоите учени нямаше да подозират и половината от това, което знаят за джунглата. Но ти си… все още млада и не толкова грозна. Мога да те науча на още от езика си. Мога да ти покажа Ай’оа.

Преглъщам късчето лед, което е застанало в гърлото ми.

— Аз… не мога, Ейо.

— От какво се страхуваш? — поглежда ме предизвикателно той. Сините му очи се врязват право в сърцето ми.

Повтарям си наум обещанието никога повече да не напускам Литъл Кейм, но главата ми се обърква и всичко, за което мога да мисля, е нефритеният ягуар на гердана на Ейо. Думите излизат по собствена воля.

— Добре… ще дойда.

Устните му бавно се разтягат в усмивка и разкриват редица красиви бели зъби. Той кимва, обръща се към Алай, покланя се ниско и казва:

— Сбогом, пазителю.

После се смесва като дим с пъстрата нощ и изчезва.

На следващата сутрин виждам учебната програма, съставена от чичо Паоло и не мога да сдържа усмивката си. Днес, вместо обичайните часове с чичо Антонио, трябва да работя с чичо Уил в залата с буболечките. Но дори и да ме разпределят да къпя Мърморко, няма да възразя. Приключението от миналата нощ — макар да съм уплашена и малко ужасена, че изобщо се случи — ме остави зашеметена и не на себе си. Не изглежда съвсем истинско и ако не беше страстничето, което скрих в чекмеджето на нощното шкафче, щях да реша, че е било див и ярък сън. Преди да изляза от стаята си, поглеждам цветето още веднъж, просто за да се уверя, че продължава да е там. Стомахът ми се изпълва с пърхащи пеперуди от гледката и се чудя дали е защото излязох навън, или защото Ейо ми даде цветето.

Ентомологическата лаборатория се намира в Сграда А и стените й са покрити с табла с насекоми. Пеперуди, паяци, гъсеници — за каквото и да си помислите, чичо Уил го има. Колкото по-отвратително и по-голямо е насекомото, толкова по-любимо е на чичо Уил. Но никой друг не споделя тези чувства. Всеки в Литъл Кейм се старае по всякакъв начин да избягва лабораторията му. Аз нямам нищо против нея — има само едно нещо в колекцията му, което не харесвам и се надявам да не се появи в днешния урок.

Когато влизам в лабораторията, чичо Уил вдига поглед от микроскопа си и ми се усмихва леко.

— Пиа — казва той и това е всичко. Баща ми е най-тихият човек в Литъл Кейм. Той рядко прекарва време с другите или в гимнастическия салон и предпочита да е сам. Обитателите на Литъл Кейм се делят на много групи, но никога не съм чувала чичо Уил да е в някоя от тях. Изглежда компанията на буболечките му е по-приятна, отколкото тази на хората. Понякога си представям ден, в който всички напускат Литъл Кейм, за да се върнат във външния свят и сградите остават празни и тъмни. Всички, освен чичо Уил. Не мога да си го представя никъде другаде, освен точно където е сега и си мисля, че дори след като всички са си заминали, той все така ще си е тук и ще продължи да забожда бръмбари върху стиропор.