Притаявам дъх и без да смея да спра и да обмисля последствията от този луд ход, отварям вратата и се измъквам навън. Нощта е хладна и въздухът е толкова свеж, че изостря сетивата ми като сетивата на Алай. Сякаш за да насърчат лудостта ми, сенките ни поглъщат и прикриват следите ни. Все още нямам нужда от фенера. Познавам всеки сантиметър от Литъл Кейм така, както собственото си отражение.

Блуждаещи звуци от джаз се носят от градината. Музиката е весела, но под безгрижната мелодия се чува натрапчивият барабанен ритъм. Точно него чувам най-добре, може би защото звучи като продължение на ударите на сърцето ми. Дланите ми се потят и ги избърсвам разсеяно в роклята си, като прехвърлям фенерчето от ръка в ръка.

Не ми отнема много време да заобиколя стъклената къща, въпреки че се движа бавно и наблюдавам всяка сянка да не би отнякъде да се появят майка ми или чичо Паоло. Всичко е тихо — не чувам нищо освен слабия джаз, както и вятъра в дърветата и постоянното бръмчене на цикадите, с които съм толкова свикнала, че го забелязвам само ако се вслушам нарочно.

Стигам зад къщата, коленича до дупката в оградата и избутвам тежките листа на бромелиите настрана. Донякъде се надявах да ми се е привидяло, но дупката още е тук. Тук е и макар да съм изпълнена с ужас, вече не мога да спра. Никога през живота си не съм искала нещо толкова много, колкото да бъда от другата страна на оградата. Знам, че не трябва да е така. В Литъл Кейм нищо не ми липсва. В джунглата ще има само мрак; не знам какво си въобразявам, че ще намеря сред дърветата и листата.

Колебая се, усещам през роклята влажната пръст и се боря с импулса. Но той е силен, по-силен от всякога. Върви! Върви! Върви! — крещи сърцето ми, ниско, твърдо и непреодолимо. Също като мелодията. Това са ударите на див, свиреп вътрешен демон, който никога не съм усещала в себе си. Чичо Паоло казва, че няма такива неща като демони и ангели, така че може би просто е друга Пиа. Пиа, която е отегчена от собствения си рожден ден и крие карти на света под килима.

Сякаш за да покаже колко презира колебанието ми, Алай внезапно се хвърля напред и минава през дупката, без да докосне и с един косъм оградата. Той спира от другата страна, обръща се и ме поглежда с лунните си очи. Включвам фенерчето и разглеждам отвора. Мога да мина, ако пропълзя по корем. Роклята ми ще бъде съсипана, но все едно — едва ли ще я облека пак. Оградата е прегъната и оплетена, но никъде не е скъсана от изкорененото дърво и сигурно затова алармата не се е задействала. От подземната част на стъблото са провиснали корени и падат като заплетена мръсна завеса. Щом се дръпна назад, дупката се скрива зад околните растения. Учудвам се, че изобщо съм я видяла.

Алай крачи напред-назад и ме подканва с жълтия си поглед да го последвам.

Тръгвай сега или завинаги пропускаш шанса си — прошепва гласът на дивата Пиа в главата ми. Тя ме плаши със свирепостта си, но й се подчинявам.

Мятам фенерчето през дупката. Лъчът му грее към мен и осветява пътя ми. Сега трябва да побързам — ако някой мине наблизо, няма начин да не види светлината, нито момичето в синьозелена рокля, което си проправя път с нокти през оградата като капибара, ровеща за семена.

Пълзя напред и внимавам да не се закача за оградата. Няма да ми стане нищо. Не и на мен. Но не искам да задействам алармата, като неволно докосна жиците.

Щом минавам от другата страна, изтръсквам пръстта от ръцете си и изправям бромелиите, които съм стъпкала. Проверявам, че дупката е добре скрита, вдигам фенерчето и се обръщам с лице към джунглата. До мен Алай надава рев.

— Шшш! — Запушвам муцуната му с ръце, той разтърсва раздразнено глава и прави няколко скока напред. Ягуарът повежда и аз тръгвам към дърветата.

Само след десетина стъпки Литъл Кейм изчезва зад мен, усещам вълна от замайване, не мога да си поема дъх и коленете ми се подкосяват. Прилепвам се към ягуара и се мъча да прогоня звездичките, които танцуват подигравателно пред очите ми.

Какво правиш, ох, какво направи? Ще те открият, ще те хванат, глупаво, глупаво момиче! Спирам и се обръщам, готова да се върна, да сложа край на бягството си, лудостта и мрака. Но не помръдвам. Стоя с широко отворени очи, насочвам фенерчето към земята и само дишам.

След няколко минути усещам, че се успокоявам. Обръщам се отново към дърветата и заставям краката си да се движат напред. Казвам си: Само час. Не повече. Ще се върна след час и ще кажа на някого за оградата. Те ще я поправят и никога повече няма да ме изкушава.

Дивата Пиа шепне, че няма намерение да го направи, но доколкото мога, не й обръщам внимание. Тя ме доведе дотук и това й е достатъчно. Ще разгледам най-близката част и ще се прибера. Все едно, едва ли ще намеря нещо особено интересно. Виждала съм всички растения и животни от джунглата. Всички са изследвани в Литъл Кейм. Учените казват, че има стотици все още неоткрити видове в мястото, което вече знам, че се нарича Амазония, но и така да е, те със сигурност не се спотайват толкова близо до Литъл Кейм.

Фенерчето очертава дърветата. Виждам могъщите памукови дървета, които се издигат докъдето стига погледът. Лианите се преплитат и образуват мрежа от тесни пътеки в дъждовната гора, по която се движат всякакви маймуни, влечуги и насекоми. От време на време виждам чифт очи, проблясващи в мрака. Чудя се на какво ли принадлежат. Най-голямото животно в Амазония е тапирът, но най-опасното е анакондата — поне за мен. Мисълта за гигантска змия, способна да погълне цял човек, е единственото нещо, което ме ужасява в дъждовната гора. Отровните змии не могат да пробият кожата ми, така че не се страхувам от ухапването им. Болестите, които комарите носят, нямат въздействие върху мен. Но анакондите… Не горя от желание да бъда удушена и погълната жива. Не мога да умра от глад или задушаване, което означава да прекарам цяла вечност, затворена в… Веднага трябва да престана да си мисля такива неща.