— Пиа, изглеждаш прекрасно — казва чичо Паоло и ми подава чаша пунш. — Седемнайсет години — добавя той и вдига чашата си. Всички последват примера му. — Седемнайсет години на съвършенство, Пиа. Повечето от нас помнят деня, в който ти се роди, помнят какъв незабравим момент беше. След време рожденият ти ден ще се празнува не от малка компания като тази, а от целия свят. — Очите му засияват на светлината на факлите. — Денят на твоето раждане отбелязва нова ера в човешката история и някой ден цяла раса от безсмъртни ще ти отдава почит. Но нека помним, че всичко започна тук. Всичко започна от нас. — Той обръща поглед към хората на Литъл Кейм и сочи с ръка. — Всички ние сме част от това. Ние променихме хода на историята, приятели мои, но най-важното от всичко… — той отново се обръща към мен и ме хваща за ръката, — най-важното е, че ние самите бяхме променени. От теб, Пиа. От бурния неугасим огън, който гори в теб. Честит рожден ден.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Двамата се гледаме със сияещи очи.

— За Пиа! — казва той.

— За Пиа! — повтарят останалите в хор и после всички пият.

— Сега — казва чичо Паоло, — ела да видиш тортата си.

Той ме води към отрупана с храна дълга маса и всички се събират около и зад нас. Има предимно местни плодове — юмунаса, агуахе и анона. Но има също ягоди, ябълки и най-любимите ми дини, всички — донесени отвън от чичо Тимоти. Разбира се, има и торта.

Огромна е — три реда розова и бяла глазура, водопади от тъмнолилави орхидеи и — не мога да не се ухиля — разноцветни „Скитълс“. Ахвам и плясвам с ръце, изгубила дар слово от възторг. Останалите също започват да ръкопляскат, а готвачът Жак се покланя дълбоко, преди да започне да сервира.

Получавам първото парче и се захващам с него. Вкусвам го и се мъча да ям по-бавно, за да се насладя на всяка хапка. Лайм, ванилия и сметана… Заклевам се, че никога няма да ям нищо друго — нищо не може да се сравни с това!

— Честит рожден ден, Пиа! — провиква се някой зад мен и всички повтарят тези думи след него. Родителите ми ме прегръщат, после чичо Антонио и чичо Паоло, леля Бриджид, която управлява медицинския център, леля Ненин, пазачът на менажерията чичо Джонас, старият чичо Смиди, който без да иска си слага бастуна на крака ми, а след тях и още десетки други. Всеки иска да ме прегърне, дори тези, с които говоря рядко — хората по поддръжката и лаборантите.

Чичо Антонио започва да мърмори и ме издърпва от всички точно когато водопроводчикът Мик с широка усмивка пристъпва напред за прегръдка. Той ни се разкрещява възмутено, но чичо Антонио не му обръща внимание и ме повежда към широката, покрита с плочки площадка, на която обикновено слагат маси за хранене навън. В средата расте огромен бразилски орех — стволът му се издига на трийсет метра, а короната му е като огромен чадър. Около него горят факли, а в основата му седи слаб, покрит с лунички лаборант със сиди плейър в ръце. Изглежда позаспал и чичо Антонио го ритва по крака.

— На рожден ден сме, Оуенс! Пускай музика или ще те изпратя цял месец да чистиш менажерията!

Оуенс бързо натиска едно копче и от двете големи тонколони се разнася музика. Мисля, че този вид музика се казва джаз. В Литъл Кейм не слушаме много музика. Чичо Паоло казва, че ни е чужда и ни отвлича от истинската ни работа. Музиката изпълва слуха и вените ми и дори пламъците на факлите като че ли се полюляват в такт с нея.

— Може ли един танц? — пита чичо Антонио и се покланя ниско.

Смея се.

— Не мога да танцувам!

— Нека ти покажа! — Той ме завърта в кръг и аз не мога да спра да се кикотя, толкова е глупаво. Но след малко към нас се присъединяват и други и вече не се чувствам толкова глупаво. Майка ми танцува с чичо Паоло и после с баща ми. Леля Бриджид танцува с чичо Джонас. Готвачът танцува с перачката. Скоро почти всички танцуват, но внезапно осъзнавам, че някой липсва.

— Къде е онази доктор Фийлдс? Не прилича на човек, който би пропуснал парти.

— Тук съм — казва някой, обръщам се и виждам, че е застанала зад мен. Облякла е много тясна червена рокля, която започва ниско и завършва високо. Краката й са дълги и носи червени обувки на страшно високи токове, с които аз бих паднала по лице, но тя се придвижва около мен с лекота.

— Може ли един танц? — пита тя.

Взирам се в нея, докато чичо Антонио накрая казва:

— Хм. Да, с удоволствие.

Той слага ръка на кръста й и я придърпва към себе си. Тя се засмива и нагласява ръцете му така, че да води танца. Трябва да призная, че когато танцува, не е никак непохватна. Отивам до масата, наливам си чаша пунш, облягам се на бразилския орех и гледам как двамата се въртят в кръг. Луничавият лаборант Оуенс стои на няколко метра от мен и запелтечва нещо, което звучи като покана за танц, но аз сбърчвам нос към него и поклащам глава. Танц с Оуенс? Виждала съм го да си чопли носа, когато мисли, че никой не гледа и няма начин да позволя да ме докосне.

Той се изчервява и започва съсредоточено да си играе с радиото.

Чичо Антонио и доктор Непохватка танцуват като пламъци близнаци. Не съм сигурна дали ми е приятно да танцува с нея, но все едно те са изумителна гледка. Забелязвам, че и други им се възхищават. Има нещо между двамата, което не мога да назова, светлина в очите им, когато се погледнат. Не е светлината, която виждам в очите на майка ми, когато погледне баща ми. Мисля си за Алекс и Мариан и се чудя дали не е любов.