Решавам, че ще се върна в джунглата.

И ще се връщам отново. И отново. И отново.

Ще ходя в дъждовната гора, докато споменът за очите на чичо Паоло в момента на смъртта на Рузвелт си отиде, отмит от пречистващия дъжд на джунглата.

Един час след настъпването на нощта аз съм от другата страна на оградата.

Ейо излиза иззад едно дърво и ме стряска. Никога не съм срещала човек, който умее да се промъква по този начин.

— Ти дойде — казва той, оглежда ме от горе до долу и се втренчва в Алай, на което ягуарът отвръща с хладен поглед. — И този път не си с рокля.

Облякла съм черна тениска и камуфлажни карго панталони. За всеки случай си нося тъмен дъждобран. По небето има само няколко облака, но времето може да се промени за минути.

— Разбира се, че дойдох. Обещах. — Не споменавам, че само преди няколко часа се канех да наруша обещанието си.

— Мислех, че се страхуваш.

— Не се страхувам.

Той ме оглежда подозрително и отвръщам по същия начин. Носи дрехите от предишната вечер. Може би няма други. Единствената разлика е, че днес е боядисал лицето си — три червени черти на челото, две бели точки на всяка буза и синя черта надолу по брадичката.

— Какво означава боята на лицето ти?

Той докосва с пръст трите червени черти.

— Белегът на ягуаровите нокти. — Пръстът му се премества към белите точки. — Петната на ягуара. — Накрая посочва брадичката си. — Срещата.

— Срещата?

Пръстите му поглаждат линиите по лицето му и той кима към Алай.

— Да видиш ягуар носи късмет.

Втренчвам се в Алай и се чудя какво биха казали всички в Литъл Кейм, ако и аз си боядисам лицето. На туземка ли се правиш, Пиа?

— Ще ти покажа Ай’оа — съобщава Ейо. — Освен ако не те е страх, малък учен.

— Все още не съм учен — отговарям спокойно. — И не ме е страх. Те спят ли?

— Не. Чакат те.

Чакат ме? Усещам нервни тръпки в стомаха си.

— Казал си им за мен?

— В Ай’оа няма тайни.

Оставям го да ме води, тъй като снощи на връщане обикалях в луди зигзази из джунглата. Той ме повежда направо към селото — или толкова направо, колкото е възможно да вървиш през дъждовната гора. Налага се да заобикаляме гигантски дървета и да се плъзгаме почти по гръб по стръмни тревисти склонове. Дори и така, стигаме до Ай’оа само за половин час.

Тази вечер селото изглежда доста различно. Огньовете са по-големи, а то самото ми се вижда по-голямо от снощи. Сламените колиби без стени са в две дълги редици. Те са съвсем малко по-високи от мен. В една колиба има от пет до двайсет хамака и всички те сега са празни. От прътовете, поддържащи покривите, се развяват разноцветни ленти, а на лианите, вързани между хамаците, са окачени ярко оцветени гърнета.

Огньовете са разположени в идеален ред по пътеката между колибите и съм поразена от това колко перфектно успоредно е всичко. Колкото повече гледам, толкова повече го виждам. Структурата и подредбата на колибите, начинът, по който са закачени хамаците, дори лентите, развяващи се на прътите — всичко е подредено изключително прецизно с цел да се постигне възможно най-добър естетически баланс.

Давам си сметка за всичко това за секунди, защото вниманието ми е насочено главно към Ай’оа. Те излизат от колибите и иззад дърветата, събират се около огньовете и сигурно чакат нас двамата с Ейо.

Изумена съм колко дребни са Ай’оа. Никой от тях не е висок, колкото мен. Носят странна смесица от традиционни и модерни дрехи. Някои Ай’оа са със същите шорти и тениски като жителите на Литъл Кейм, други нямат на себе си почти нищо, а повечето смесват двата стила. Една жена носи тениска с надпис „I LOVE NYC“ (чудя се какво е NYC) и пола от дълга трева.

Ейо ме повежда по пътеката между колибите и скоро съм обградена от Ай’оа. Зяпам ги и те ме зяпат. Отвсякъде се разнася шепот и мърморене, но щом се обърна да видя кой говори, виждам само безмълвни лица, а зад мен отново плъзват гласове. Изглежда Алай им е по-интересен от мен.

Трябват ми няколко минути, за да различа мъжете от жените. Най-после забелязвам, че жените носят косите си дълги до кръста и изпъстрени с папагалски пера, а косите на мъжете покриват вратовете им. Всички имат еднакви хоризонтални бретони до веждите. Освен Ейо.

Моят водач е аномалия. Поглеждам го и ми се струва, че с боядисаното си лице и голи гърди се смесва добре с тълпата. Но когато поглеждам втори път, той изглежда толкова не на място, колкото и аз. Косата му, за разлика от косите на останалите от племето, е прекалено къдрава, за да се задържи в подобната на паница подстрижка, с която са всички. Ай’оа имат плоски носове, а външните ъгълчета на очите им са скосени, но чертите на Ейо не са такива. Поради несъмнено смесения си произход той има лице, което лесно може да се срещне и в Литъл Кейм. С една глава и рамене е по-висок от другите и дори когато Ай’оа ме обграждат и ни разделят, мога във всеки момент да го видя, като погледна над главите им. Той ме наблюдава внимателно с весела усмивка и аз го питам кое е толкова смешно.