— Разбирам. — Ейо е външен човек в собственото си село, както аз съм външна в своето. — Къде е майка ти?

— Умря, когато бях малък. Не я помня добре. Ачири стана моя майка, както на всички сираци в Ай’оа. Това е нейната работа като Трета от Тримата.

— Това е невероятно — прошепвам. — Твоят свят. Толкова е близо до моя и все пак е толкова различен.

Той се взира в звездите.

— Това е лошо, Пиа. Те не бива да те държат затворена като птичка в кафез. Отдавна трябваше да си видяла всичко това.

— Той поглежда към реката. — Наричаме я имбиха — звездната вода.

— Имбиха — повтарям внимателно. Думата е регистрирана в паметта ми и никога няма да я забравя.

— Виж — казва Ейо. Хваща ръката ми и я вдига към небето.

— Виждаш ли там? Онази група звезди?

Аз кимам.

— Наричаме ги Ловеца. И там… — Той премества ръката ми, така че соча към друго съзвездие. — Това е Броненосеца.

— Сваля ръката ми, но не я пуска. — В Ай’оа имаме история за това как Ловеца преследвал Броненосеца през небето, докато Броненосеца не се скрил в една дупка. Ловеца влязъл в дупката да го търси и копал толкова дълбоко, че пробил дъното на небето и паднал на земята, където открил реката и дърветата. Повел племето си надолу към земята и те станали Първите хора.

Това едва ли е научно обяснение за произхода на човечеството, но навън в нощната джунгла и под звездното небе историята е омагьосваща, вместо смешна. Чичо Паоло би й се присмял, но тя изпълва сърцето ми с внезапен загадъчен копнеж, сякаш част от мен иска да повярва, че е истинска.

— Значи това са Ай’оа? Вярваш ли, че произхождаш от това първо племе?

— Разбира се, че не — засмива се той. — Било е много, много отдавна. И кой знае дори дали е истина? Но сме тръгнали отнякъде, нали? Трябва да е имало Първи хора в някой момент от времето. Което означава, че всеки на Земята произхожда от тях и че по някакъв начин всички сме един народ. Едно племе. — Той ме поглежда и се усмихва. — Затова, както виждаш, в края на краищата не сме толкова различни.

— Сигурно, ако разглеждаш нещата по този начин — признавам аз.

— Живеем различен живот — казва той, — но всички сме хора. Корените ни растат от една и съща земя.

Взирам се в него за един дълъг миг. Ами ако не си точно човек?

Седим дълго на брега и гледаме реката и небето, небето и реката. Струва ми се, че Ейо се опитва да я види по начина, по който я виждам аз, но едва ли може. Чувала съм за състоянието сетивно претоварване. Мисля, че в момента го изживявам.

Но вместо да се чувствам замаяна от всички тези нови гледки, усещам прилив на топлина и спокойствие в тялото си, сякаш съм идвала тук през целия си живот. Сякаш тази река и тези звезди са спомен, който винаги е бил вътре в мен и сега само си го възвръщам.

Сякаш да седя на гъстия ароматен мъх до момче, топло и красиво като слънцето, е нещо, което правя всяка нощ. Учудвам се колко озадачаващо ново и в същото време познато ми се струва това.

След малко усещам, че Ейо се взира не в реката, а в мен. Бузите ми пламват и се опитвам да не му обръщам внимание. Но след малко също поглеждам към него. Звездите се отразяват в реката и реката се отразява в очите на Ейо.

— Идвало ли ти е наум да избягаш? — пита Ейо тихо. — Да не се върнеш в Литъл Кейм?

Дъхът ми секва.

— Разбира се, че не.

— Но защо? Защо би се върнала в място, където ти забраняват това! — Той посочва реката. — Защо избираш клетката?

— Не е клетка. Не… не, наистина.

Той се вглежда в очите ми.

— Какво искат от теб? Защо им е нужна на учените една Тапумири? Или там са затворени и други като теб?

— Не знаеш ли? Баща ти не ти ли е казал?

— Той не разказва какво има от вътрешната страна на оградата — отговаря Ейо сковано.

— Ами, аз съм единствената… Тапумири, която съществува. Няма други. Засега.

Той вдига вежди.

— Засега?

— Литъл Кейм… — Поемам си дълбоко дъх. Това е най-строго пазената ни тайна, но благодарение на Капукири Ейо вече знае по-голямата част от нея. Всички Ай’оа знаят. И познай какво, чичо Паоло? Те не ме заключиха. Не нахлуват в Литъл Кейм и не се опитват да откраднат изследванията ни. Какво ще кажеш за това? Потръпвам при следващата мисъл. И какво би направил, ако знаеше, че те знаят?

— Пиа?

— Да? — Внезапно осъзнавам, че съм спряла по средата на изречението и гледам с празни очи в нищото, докато мислите се блъскат в главата ми. — О, извинявай. Казвах, че само аз съм такава. Но виж, това ще се промени. В Литъл Кейм ще създадем още безсмъртни. Още Тапумири, нали така ни наричате. Затова не е лошо, че ме държат от вътрешната страна на оградата, Ейо. Те имат нужда от мен и аз имам нужда от тях. Имам нужда да помогна за създаването на още безсмъртни, защото докато не го направя… ще бъда сама. Единствена от своя вид в целия свят. Единственият начин някога да бъда част от нещо е да остана в Литъл Кейм и да помогна за създаването на още Тапумири. Разбираш ли?