— Измъкваш се, а? — промърморва доктор Непохватка. — Била си лошо момиче, перфектна Пиа.

— Нали няма да ме издадеш? — питам с последна надежда.

Тя ме гледа продължително и дърпа от цигарата си. Хвърлям бърз поглед към портата. Пазачът е там, но не може да ни види през храстите. Освен, разбира се, ако доктор Непохватка не се развика. Което е напълно възможно.

— Ето какво ще ти кажа — проговаря тя най-после, като тръска пепел на земята. — Чувам те, че наричаш всички други „леля“ и „чичо“. Е, вече съм част от всичко тук толкова, колкото всеки от вас. Имам договор, нали помниш. Така че започваш да ме наричаш „леля Хариет“ и аз може би ще ти помогна.

— Може би? — изричам колебливо, макар че ми се иска да закрещя от облекчение.

— Кажи го. — На лицето й се промъква усмивка. Припомням си за опасния й подарък за рождения ми ден и за неприятностите, които мога да й навлека, ако някой го открие, и се предавам.

— Добре. Лельо Хариет. Казах го. Сега ще ми помогнеш ли?

Тя се ухилва.

— Още веднъж. Хайде. И не с такова нежелание, момиче. Не съм ти направила нищо лошо.

Освен че ми даде карта, която може да ме вкара в най-големите неприятности през живота ми. Е, разбира се, като се изключи сегашната ситуация.

— Моля те помогни ми да вляза през портата, лельо Хариет, и се заклевам, че дори мислено ще те наричам леля Хариет, вместо…

— Вместо какво? — Тя накланя глава любопитно. — Как точно ме наричаш мислено?

— Ъ-ъ… доктор Фийлдс, разбира се.

Погледът й ми подсказва, че отговорът е неубедителен, но не се опитвам да го поправя. Тя изглежда удовлетворена и кима отривисто.

— Добре тогава. Влизаме през портата! Изчакай тук за секунда.

Хвърля цигарата си и излиза от храстите. Стъпквам с отвращение с обувката си все още горящия малък цилиндър, а после гледам какво ще направи. Струва ми се, че казва на пазача къде се намирам. Но не. Сочи в посоката на чичо Паоло и екипа му. Пазачът кимва, вдига рамене и тръгва с маршова крачка, вероятно в изпълнение на заповеди, които чичо Паоло никога не е дал. Щом се изгубва от поглед, леля Хариет ми махва и предпазливо излизам от дърветата.

— Ти го направи!

— Разбира се, че го направих! — отговаря тя и изглежда малко възмутена. — Учих в едно тъпо девическо училище. Трябваше да използвам всяка възможност за измъкване, иначе щях да умра от социална изолация.

Лесно ми е да си представя как бяга.

— Е, благодаря ти.

— Пак заповядай. Сега ще хукнем ли вътре или ще трябва да убием следващия човек, който се появи и те види?

— Да го убием! Но…

— Не буквално, Пиа! — размахва раздразнено ръка тя.

Преминавам през портата, едва вярвайки на късмета си.

След като видях всички събрани около тайния ми изход и бях толкова сигурна, че няма да успея да се промъкна обратно, нямам представа какво да правя по-нататък. Те няма да приемат обикновено обяснение за отсъствието ми. Четенето в библиотеката или упражненията в салона никога не биха задоволили чичо Паоло и след като ме познава цял живот, веднага ще ме разкрие. Освен това не ме бива да лъжа, благодарение на факта, че никога не го правя. Досега не е имало за какво да лъжа.

Все пак има някой доста опитен в лъжите… Много ми е неприятно да я моля за още една услуга, но нямам избор.

— Ъ-ъ, лельо Хариет?

— Да? — Тя ме гледа така, сякаш вече знае за какво ще я помоля и се забавлява безкрайно.

О, хайде, Пиа. Преглътни гордостта си и го направи.

— Какво… ъ-ъ… да кажа, когато дойдат и ме открият?

— Хм. Имаш нужда от някаква история, и то убедителна. Няколко часа ни вест, ни кост, а нека си го кажем — Литъл Кейм не е толкова голям. Търсиха те навсякъде. — Тя прехапва устни и се вглежда в мен замислено. — Добре. Сетих се. Ела с мен.

Тя се затичва по обиколната алея и тръгвам след нея с надеждата, че знае какво прави. Нямам представа дали мога да й вярвам, но при тези обстоятелства, изглежда, не ми остава друго. Леля Хариет знае тайната ми, затова засега завися от милостта й.

Щом излизаме от полезрението на патрулиращите около оградата, тя забавя ход и се изравнява с мен.

— В такива ситуации най-добрата лъжа е тази, която предизвиква съчувствие.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ако кажеш, че си заспала в някой ъгъл или си се крила нарочно, това само ще ги вбеси още повече — а повярвай ми, те вече са достатъчно ядосани.

Кимам, като си спомням разговора на чичо Паоло и чичо Антонио, който подслушах.

— Така че — продължава леля Хариет, — много по-добре е да измислим ситуация, която ще ги накара те да се почувстват виновни, когато те открият. Например, върху теб е паднало пиано и ти не си успяла да го отместиш.

— Чакай! — Спирам и я гледам с ужас.

— Божичко, Пиа, само се шегувах! Но ти схвана идеята, нали?

— Предполагам — казвам и тръгвам отново, макар и на по-голямо разстояние от нея, просто за всеки случай, ако наистина реши да стовари пиано върху мен.