— Ейо…

— Искам те тук, Пиа. Тук. Не заключена в клетка. Не обградена от електрически огради и стъклени стени. Не когато ти хрумне или когато намериш как да се измъкнеш, а всеки ден. През цялото време. Мислиш ли, че можем да продължим така завинаги? Ти се измъкваш, когато можеш. Аз винаги чакам и се чудя дали ще се появиш, или не. Никога не знам колко време ще останеш. Никога не знам дали изобщо ще се върнеш.

Взирам се безмълвно в него.

— Защото за мен, птичке Пиа, това не е игра. Не искам да бъда забавление или играчка. Не искам вечно да чакам някой, който може и да не дойде. Имам нужда да знам какво искаш ти. Дали искаш да си „учен“, заключена там — той сочи в посоката на Литъл Кейм, — или искаш да си свободна с мен. Защото не можеш да правиш така вечно. Не можеш да имаш и двете. — Той хваща ръцете ми. — Птичке Пиа, ще трябва да избереш.

— Аз… не знам. Не знам, Ейо. — Усещам напиращите сълзи, примигвам, за да ги отпъдя и се насилвам да говоря. — Искам и двете. Искам своите безсмъртни. Искам… — Искам, искам… какво искам? — Искам място, на което да принадлежа — прошепвам най-после.

— Можеш да принадлежиш на Ай’оа. Можеш да принадлежиш на мен.

— Не мога. Не разбираш ли? — Спирам се разстроена и объркана, поемам дъх и продължавам бавно, опитвайки се да го накарам да разбере. — Аз никога няма да бъда Ай’оа. Може и да живея в джунглата, но си оставам чужденка. Вие Ай’оа сте част от нея. Джунглата е в кръвта ви.

— Това няма значение. Само ти и аз имаме значение. Всичко останало е разсейване.

Не, ти си разсейване… само че аз искам да бъда разсейвана…

— Ейо, аз…

Той вдига ръката ми от дървото и я поставя върху гърдите си, точно до сърцето си. Питам се дали може да усети пулса ми, защото е толкова учестен, колкото и неговият.

— Знаеш ли думата на Ай’оа за сърце? — пита ме.

Поклащам глава.

— Пи’а. — Толкова сме близо, че го прошепва в ухото ми и дъхът му затопля врата ми. — Ти си моето сърце, Пиа.

Облизвам устните си. Кога станаха толкова сухи?

Той обгръща главата ми с другата си ръка и повдига лицето ми нагоре.

— Тялото не може да живее без сърце. И аз не мога да живея без теб.

Не се сещам какво да кажа. Всичко това ми е непознато — то не е част от плана на доктор Фолк, нито влиза в учебната програма на чичо Паоло. Не знам какво да направя, какво да кажа. Не съм обучавана за подобни моменти. Никой не ми е казвал, че това може да ми се случи. Чичо Паоло, чичо Антонио, майка ми — никой от тях никога не е изричал и дума пред мен за подобен феномен. За това как ако стоиш близо до някого, кожата ти може да пламне.

За желанието да се приближиш още повече до него.

Виждам всяка черта на лицето му. Цветните линии в ирисите на очите му. Всеки изящен тъмен косъм над челото му. Сянката на наболата му брада, видима само под челюстта и над устните му. Устните му…

Поглеждам към устните му, той се навежда…

— Ето къде сте! — провиква се нечий глас.

Двамата отскачаме един от друг като ударени от ток. Мъхът прошумолява и Ейми се появява под него. Златистият тамарин на рамото й, чиято муцуна изглежда леко зеленикава, подскача.

— Търсихме те навсякъде, Ейо. Другите са готови за лов и ме изпратиха… — Тя спира по средата на изречението и ни зяпва, а по лицето й плъзва лукава усмивка. — Знам какво правехте вие двамата… — и започва да се кикоти и да издава към маймунката си звуци, имитиращи целувка.

— Нищо не правехме — казвам, но усещам как кръвта нахлува в лицето ми, сякаш нарочно иска да ме издаде. — Само си говорехме. Хайде, не искаме Ейо да пропусне своя лов.

Отмятам настрана мъха и примигвам към внезапната слънчева светлина. Ейо и Ейми тръгват след мен, а малкото момиче го дърпа за ръката. Усещам, че той ме наблюдава, но не мога да погледна към него. Не искам да види, че съм се изчервила и постоянно преглъщам. Сърцето ми все още бие така, сякаш ще се пръсне и на връщане избягвам очите на Ейо.

Бременната Лури с издутия корем, който изглежда готов да се спука, ми предлага копие.

— Можеш да гледаш, ако искаш.

Аз поклащам глава.

— Не, благодаря. Трябва да се прибирам.

Тя присвива очи.

— Добре ли си, птичке Пиа? Тези момчета — тя хвърля поглед към Ейо — понякога се превъзбуждат, а? Трябва да се научиш как да удряш, нали знаеш? Научи ги да не посягат. — Тя размахва юмрук и се ухилва.

— Какво? Не. Добре съм. Наистина. Просто трябва да се прибера у дома.

Тя вдига рамене и подхвърля копието на друг Ай’оа. Виждам как Ейо се опитва да стигне до мен, като си пробива път сред хората. Обръщам се и се насочвам към Литъл Кейм, но в края на селото спирам и изчаквам Ейо да ме настигне.