Той кимва безмълвно и подава тлеещите пръчки на Бурако, който ме поглежда неодобрително. Оставяме всички и тръгваме към реката. Ай’оа си шепнат и тихо се смеят, докато минаваме покрай тях, но не им обръщам внимание. Щом излизаме от селото, отново започвам да тичам.

— Пиа! — вика ме Ейо. — Какво става?

— Хайде!

Реката не е далеч. Тръгвам покрай брега и спирам до водата, а Ейо се мъчи да не изостане и за малко да не падне в реката. Улавям го и го издърпвам назад.

— Какво не е наред? — пита той. — Нещо случило ли се е?

— Не. Не, просто… имах нужда да се махна.

— Нещо лошо ли ти направиха? Да не би да са тези чужденци? Видяхме, че си заминаха. Преди час тръгнаха със своите моторни лодки надолу по реката. Изплаших се да не са те взели със себе си. — Той се обръща с лице към мен. — Помислих си, че са дошли, за да те отведат.

— Не, не го направиха. Поне не този път. — Взирам се във водата. Тя ромоли кафява и медена на слънцето.

— Ще дойдат отново?

Не и ако постъпя така, както искат и издържа последния тест…

— Не. Засега не.

Той кимва и се ухилва.

— Видя ли как се беше облякла онази луда караиба? Цялата в бял, тънък плат. Беше покрита с кал. Беше почти толкова глупаво, колкото и твоята рокля, помниш ли?

— Помня. — Опитвам се да се усмихна, но не се получава. Продължавам да съм разстроена след теста на Уикам тази сутрин. Чувствам се толкова ужасно, а дори още не съм го извършила.

Ейо нежно повдига брадичката ми и очите ни се срещат. После хваща кичур от косата ми и бавно прокарва пръсти по него.

— Не мога да те загубя, птичке Пиа — прошепва той. Толкова е близо, че долавям уханието на джунглата по кожата му. Банани и папая, дим от огньовете на Ай’оа, миризмата на земята и реката. Ароматът му е опияняващ. Навлиза в кръвта ми и препуска през сърцето ми, едновременно наелектризиращ и успокояващ. Мога да обиколя тичешком Земята или да остана завинаги тук с това момче. Нищо няма значение, докато той е до мен.

Що за наука е това?

— Ела с мен — казва той. — Искам да ти покажа нещо.

Завежда ме при най-голямото памуково дърво, което съм виждала някога. Расте на няколко метра от водата. Корените се извисяват поне два метра над главите ни, а основата на ствола е с размерите на спалнята ми в стъклената къща. Ейо ме води от другата страна на дървото, където един от корените расте като арка нагоре, а после потъва в земята и образува естествен подслон. Мъхът, който расте от корена, се спуска надолу като завеса — Ейо я повдига и влизаме вътре. Въпреки че стоя изправена, коренът е високо над главата ми. Слънчевата светлина преминава през мъха и придава бледо-зелен цвят на кожата ми.

— Виж — казва Ейо и сочи към корена. В кората му е издълбано сърце с големината на ръката му.

— Ти ли направи това? — питам, докато прокарвам пръсти по сърцето.

Той поклаща глава.

— Майка ми и баща ми.

Притискам ръка към сърцето.

— Преди колко време?

— Преди да се родя. Но майка ми ми го показа малко преди да умре.

— Как се случи?

Чертите му се опъват, а очите му, вгледани в сърцето, са студени.

— Ачири ми каза, че е било малария. Но аз съм виждал малария и е нещо различно. — Той се обляга на ствола на дървото. — Баща ми престана да идва. Бях малък и съм забравил много неща, но помня, че гледаше с празен поглед и спря да говори. Тя отиде при селото на учените и започна да чака пред оградата със светкавиците, но никой не дойде. Залиня и умря от мъка. Умря, защото загуби надежда, че той някога ще се върне.

— Но той се е върнал. Ти ми каза, че идва редовно.

— Когато се върна, вече беше твърде късно. Тя беше мъртва. — Ейо се втренчва в земята, а една вена пулсира на врата му. — Беше много ядосан, когато разбра. Първо не искаше да има нищо общо с мен, но това не ме интересуваше. Бях му сърдит. Мислех, че той е виновен за смъртта й. После започна пак да идва при Ай’оа, за да ме вижда. Каза ми, че се е опитал да дойде преди Мима да умре, но учените му попречили. Все пак… мина много време преди да му простя.

Ръката ми все още е върху издълбаното сърце и Ейо я докосва.

— Той обичаше майка ми — прошепва.

Взирам се в ръката на Ейо върху моята и в опънатите му жили. Обръщам глава към лицето му.

— И те е страх, че аз ще направя същото, нали? Че ще те напусна или че те ще ме отведат?

Той кимва, а очите му изгарят моите.

— Но аз няма да те напусна — казвам. — Ще идвам винаги, когато мога…

— Това само игра ли е за теб, Пиа?

— Какво?

— Да идваш тук. Да ме виждаш. Какво съм за теб? Играчка? Развлечение?