— Тръгваш ли си? — пита той.

Кимвам с очи, приковани в обувките ми, а после бавно вдигам поглед.

— Ще се върна.

— Не е нужно да си тръгваш. — По устните му се прокрадва усмивка, той пристъпва по-близо и прошепва: — Гледай лова. После, по-късно, може би ще успеем да се върнем при реката. Без Ейми. — Той вдига вежди подканящо.

Опитвам се да не се поддам на пеперудите, които пърхат в стомаха ми, нито на подтика да кажа „да, да“. Поклащам глава отрицателно.

— Не, аз… наистина трябва да се прибера.

Втренчва се в мен умолително, но явно вижда, че съм твърда, защото въздъхва и кимва.

— Добре. Върви тогава. Но първо… — Той протяга ръка към джоба на шортите си и изважда нещо. — Ето. Искам да ти я дам.

Той държи в ръката си миниатюрна птичка, направена от същия камък, от който е и ягуарът му. Разперила е крила, сякаш лети. Окачена е на тънка връв от здраво сплетени нишки.

— О, Ейо. Прекрасна е.

Той вдига рамене.

— Нищо особено. Но е за теб.

— Ейо направи подарък на птичката Пиа! — писка издайнически Ейми. Тя стои до мен, но дори не я забелязвам, преди да проговори. — Това означава…

С вик Ейо я хваща през кръста, вдига я и я завърта настрани. После я пуска и я избутва.

— Върви! И спри да приказваш! Говориш като майка си маймуната, никога не млъкваш!

— Какво означава? — питам любопитно.

— Нищо. Нищо не е… просто глупав… Ако искаш, можеш да ми я върнеш.

— Не, искам да я запазя.

— Хубаво — отговаря, все още намръщен. — Няма нищо особено.

Въпреки привидното си равнодушие, наблюдава внимателно как вземам подаръка и го прибирам в джоба си.

— Благодаря ти — прошепвам и после добавям: — Чакай ме.

Очите му сякаш изричат: „Завинаги“.

Промъквам се обратно в Литъл Кейм по същия начин, по който излязох. Този път обаче съм толкова разсеяна, че не успявам да го направя достатъчно бързо. Електричеството опарва ръката ми, изскимтявам и падам тромаво на земята. Не ме заболява, но да те ударят пет хиляди волта и да паднеш от пет метра не е особено приятно дори за мен. Известно време лежа, пъшкам и нямам сили да се изправя. Ръката ми е изтръпнала, но болката прогонва част от паниката, бушуваща в главата ми с любезното съдействие на Ейо.

Той щеше да ме целуне. Да целуне мен. Още една секунда и устните ни…

Дишам плитко и ускорено, но не заради изтощението, а от ужас и учудване. Вадя изваяната от нефрит птичка от джоба си и я разглеждам. Щях ли да го направя? Щях ли да му разреша? Исках, в това съм сигурна. В онзи момент, когато той беше толкова близо до мен, топъл и изпълнен с живот, не исках нищо на света така силно, както да усетя устните му. Сега, в своя познат Литъл Кейм, се чудя какво ли щеше да е, ако бях стигнала до края. Перспективата едновременно ме възбужда и тревожи.

Той щеше да ме целуне.

Чувам стъпки, изправям се бързо на крака и пъхвам птичката в джоба си. Чичо Тимоти се появява с провесена на рамото пушка иззад ъгъла на сградата и щом ме вижда, поклаща глава и въздъхва.

— Какви ги вършиш, а?

— Извинявай. Разхождах се и без да искам докоснах оградата. — Сигурна съм, че чува колко силно бие сърцето ми. Аз го чувам.

Чичо Тимоти премества поглед от мен към оградата и оглежда джунглата.

— И аз се разходих дотук само защото си се блъснала в оградата?

Преглъщам и кимвам.

Тъмните му очи се връщат на мен и усещам, че не е напълно убеден от отговора ми.

— Вече се извиних — повтарям аз. — Не е като никой досега да не го е правил. Хората докосват случайно оградата непрекъснато.

Той бавно кимва.

— Да… правят го. Но не и ти.

Вдигам рамене и се старая да си придам възможно най-безгрижен вид. Тръгвам покрай него, но той ме спира, навежда се и се взира в очите ми.

— Не вършиш нищо глупаво, нали, Пиа?

— Не! Пусни ме. Трябва да… се видя с чичо Паоло. Закъснявам.

Той тръгва след мен и въпреки че се мъчи да не го показва, знам, че ме подозира. Стигам до Лаборатории А и преди да вляза, се обръщам назад — виждам, че чичо Тимоти ме наблюдава. Сега трябва да измисля какво да правя тук поне за един час или той ще стане още по-подозрителен.

Качвам се по стълбите и тръгвам да търся чичо Паоло. Минавам покрай чичо Харуто и чичо Джейкъб, които си говорят тихо във фоайето и двамата ми кимват. Чичо Паоло е сам в лабораторията до моята и дори не чува, когато отварям вратата. Навел се е над масата и реди по нея снимки на хора. Пристъпвам зад него и наблюдавам. Лицата са безизразни и без усмивка; всичките са ми непознати.