— Кой прокопа тунела?

— Не знам, някой ми го показа… — Той пребледнява. — Пиа! Някой ще види шкафа…

— Не се тревожи — махвам с ръка, — върнах го на мястото му.

— Това не е игра, Пиа!

— Не е, така ли? — Чувствам се безразсъдна и дива. Прекалено много неща са ми в главата — страстната лекция на чичо Паоло, сълзите, многото тайни на чичо Антонио, Ейо… чувствата… Може би все пак е игра, от началото до края. Раждане, живот, смърт. Само на някои от нас ни е дадено да я играем вечно. Вдигам глава и разглеждам снимка на руса жена, която е застанала над някакъв отдушник и се мъчи да задържи надолу полата си. — Това означава ли, че печеля?

— Пиа, говориш безсмислици! — заявява нервно чичо Антонио.

— И какво от това? — Безсмислиците са хубаво нещо. Те са нелепи, безвредни. Като хаоса, който ужасява чичо Паоло. Може би разумът е по-ясен и подреден, но безсмислиците са освобождаващи. Ако не говориш нищо друго, освен безсмислици, никой няма да очаква нищо от теб, нали? Няма да ти се налага да оправдаваш очаквания. Няма да ти се налага да издържаш тестове.

— Защо си се опитал да избягаш? — попитах.

Чичо Антонио прокарва ръка през косата си.

— Бях изплашен. Знаех, че ако някой разбере какво върша, Ларула и Ейо ще платят цената и затова трябваше да ги опазя. Помислих си, че ако избягаме… Но дори не успях да стигна до оградата. Хванаха ме в същия миг, с приготвен багаж и всичко…

— И те заключиха? — прошепвам.

— Каза, че си видяла затвореното крило на Лаборатории Б?

Отварям уста, но не успявам да проговоря веднага. Най-лошите ми страхове, тези, които дори не съм се осмелявала да изрека, се оказват истина.

— Значи… тези помещения са за хора? Защо са им, чичо Антонио?

— В случай… че някога отново се случи произшествие. Инцидент.

— Алекс и Мариан.

— Да, Алекс и Мариан. Знаеш, че бях на десет, когато избягаха. Забавиха се с няколко години със зачеването — спомням си, че имаше шеги за това сред по-нисшия персонал. — Той въздъхва. — Тези двамата бяха лудо влюбени. Дори аз го виждах, а бях дете. Бяха винаги заедно, напълно неразделни. И един ден новината дойде — че бебето е на път. Всички си отдъхнаха, знаейки, че планът продължава да върви гладко. И после двамата избягаха.

— Защо?

— Имаха си добри причини. — В очите му отново се появява страх. — Освен това почти успяха да го направят. Не като мен. Ех…

— Какво им се случи? — прошепвам.

— Има различни версии. Някои казват, че преследвачите им са ги застреляли. Други — че Алекс и Мариан са вързали камъни за краката си и са скочили в реката. Че са се удавили заедно с малкото си момиченце.

Която е трябвало да бъде негова жена. Какво ли си е помислил, когато е чул новините? Десетгодишно момче, живеещо сред учени, чиято съдба е да стане баща на безсмъртен?

— Със сигурност не са ги убили…

Чичо Антонио пак въздъхва.

— Не знам. Не знам.

Следва тишина. Имам още въпроси, но ме е страх да чуя отговорите. Нощта вече донесе твърде много разкрития. Но трябва да науча едно нещо.

— Защо избягаха, чичо Антонио? Какво ги е накарало да се самоубият по този начин?

Той не отговаря веднага. Заиграва се с радиото, което издава само пращене. Ейо е нащрек, изчаква тихо и разсеяно търка с палец устната си. Най-после чичо Антонио изключва радиото, но вместо да отговори, само ме оглежда и се чеше по брадичката, сякаш е забравил, че се е обръснал. На път съм да повторя въпроса си, когато той проговаря.

— Пиа, искам да напуснеш Литъл Кейм. Завинаги — казва той, като ме поглежда право в очите. — И искам да го направиш тази нощ.

Не знам дали да се засмея или да побягна. Обръщам се към Ейо и виждам, че ме гледа също толкова съсредоточено, колкото и чичо Антонио. Очевидно е какво мисли за тази идея — по-рано днес ми каза почти същото.

— Ти… ти сериозно ли говориш? — питам.

— Крайно сериозен съм — отговаря чичо Антонио.

— Да напусна Литъл Кейм? Просто така? — щраквам с пръсти. — Ти наистина си сериозен! Какво, по дяволите…

— Пиа, трябва да разбереш нещо — прекъсва ме той. — Това не е моментно хрумване. Аз… исках да ти го кажа от известно време.

— Че трябва да напусна? — промълвявам. Стомахът ми се бунтува от нерви или страх, или гняв, а може би и от трите. Чичо Антонио кимва.

— Просто не мислех, че ще бъде толкова скоро. Исках да си по-голяма, по-опитна. Но ето ни — ти, аз, Ейо. Сами в джунглата. Времето е назряло. Ейо, помниш ли пътешествието, на което те изпратих? Онова, което сметна за глупава поръчка?