Не! Не може да бъде! Познавам тези хора. Те са моето семейство. Те ме създадоха. Мога да повярвам на тези неща за Виктория Щраус, но не и за чичо Паоло. Не и за моя екип Имортис.

Но ако чичо Антонио е прав… Затварям очи и си представям как отивам при реката, качвам се на лодка с Ейо и потегляме към онези далечни кътчета от картата на леля Хариет. Възможно е. Можем да го направим. Просто да тръгнем и завинаги да оставим всичко зад нас.

Какво да оставим зад нас? Добре, чичо Паоло е излъгал за пожара в Лаборатории Б. Но би ли го сторил без добра причина? Чичо Паоло е най-разумният човек, когото познавам. И ако си тръгна, оставям него и другите да бъдат наказани от Корпуса. Спомням си думите на Щраус, сякаш ми ги шепти в ухото: Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Кой знае какво би им се случило, ако просто избягам? Ще мога ли да живея с тази вина през вечността?

Не. Не мога да им причиня това.

Чувствам се като везната в лабораторията на чичо Сергей и всяка нова мисъл в главата ми натежава ту на едната, ту на другата страна. Люшкам се насам-натам, но не успявам да постигна баланс.

— Не знам как да ти повярвам, чичо Антонио — казвам тъжно аз. — Ако има някаква ужасна тайна за Литъл Кейм, която не знам, ти щеше да ми я кажеш.

— Не си измислям всичко това, Пиа. — Гласът му е тих. — Знаеш, че не си го измислям. Отричаш нещо, което знаеш, че е истина.

— Не отричам нищо, защото не знам какво да отрека! Ти не ми казваш!

Той притихва, очите му са замъглени от мъка и безсилие. Завиждам му — поне в него се борят само две чувства. В мен са десетки и изглежда гневът печели.

— Няма да напусна Литъл Кейм — заявявам. — През целия си живот мечтая да имам някой като мен. Някой, който знае какво означава да живееш вечно и да бъдеш неуязвим. Някой, който… — Трябва да се насиля да не гледам към Ейо. — Някой, който ще остане с мен завинаги, който никога няма да остарее, да умре и да ме остави сама, докато аз продължавам да съм вечно млада. — Вдигам умолително ръце, за да го накарам да разбере. — Ти си прав. Аз не принадлежа към нищо, не съм част от нищо. Нито от Литъл Кейм, нито от Ай’оа. Сама съм, чичо Антонио, и винаги съм била сама. И ако напусна Литъл Кейм, ще загубя шанса си да принадлежа на някого. Ще бъда сама завинаги — прошепвам.

— Няма да бъдеш сама, Пиа! — възкликва Ейо. — Защо не можеш да видиш? Аз съм тук.

— Да? За колко дълго? Колко дълго, Ейо? Не мога… не мога да те имам само за да те загубя. Не мога да го направя. — Поглеждам отново към чичо Антонио. — Единственото място, което някога ще съществува за мен, е това, в което съм заедно със собствения си вид. А той дори все още не съществува. Това е моята мечта, чичо Антонио. Това е моята съдба.

— Това са думи на Паоло — отговаря студено той. — Не твои.

— Чичо Паоло ме направи такава, каквато съм.

— Той те превръща в чудовище.

Това е върхът. Нещо в главата ми прищраква.

— Няма да стоя и да слушам повече. Това е… това е лудост! Ти си луд. Тръгвам си. — Обръщам се към прозореца, после си спомням, че тук има и врата и се насочвам към нея.

— Пиа! — Гласът му ме спира точно когато посягам да отворя. — Ако знаеше истината… щеше ли да си промениш решението?

Рязко отварям вратата и отговарям, без да се обръщам.

— Как бих могла да ти отговоря, без да знам каква е истината?

Джунглата изглежда по-мрачна отпреди. Тръгвам напосоки, като се препъвам в камъните и едва не се блъскам в дърветата. Толкова съм объркана. Чувам зад себе си Ейо, който бърза да ме настигне, но не му обръщам внимание. Налага ми се да спра едва когато той застава точно пред мен и не ме пуска да мина.

Ейо ме хваща нежно за ръката.

— Ела, Пиа.

— Не, аз…

— Ела, Пиа.

Тонът му е утешителен, а не заповеден. Не задава въпроси.

— Къде отиваме, Ейо?

— Натам.

Отстъпвам, защото знам, че е безполезно да споря. Вече видях колко упорит беше с чичо Антонио. Бащата на Ейо. Това странно разкритие все още е ново и неизследвано. Как е могъл през цялото време да пази в тайна това от мен?

Или може би въпросът, който трябва да си задам е: Прав ли е чичо Антонио? Думите му ме ужасяват. Има зло в Литъл Кейм… Но никой не ми го показва. Виждам сенки, чувам шепот, но нищо сигурно. Казваш ми да бягам, но не ми казваш защо! Не разбирам защо си мисли, че като просто ми съобщи, че има зло, без да ми каже какво е то, ще ме убеди да напусна всичко, което някога съм имала. Навярно ако не може да ми каже истината… тя просто не съществува.

Бъди честна пред себе си, Пиа. Знаеш, че съществува. — Потръпвам въпреки топлината на ръката на Ейо. — Знаеш, че е така. Видя килиите. Видя онзи поглед в очите на чичо Паоло. Знаеш, че там има нещо, нещо, за което никой не говори…

Разтърсвам глава, за да отхвърля мислите, които замъгляват ума ми. Толкова ясен беше, преди всичко това да започне да се случва. Преди леля Хариет да дойде с дивата си червена коса и смелите си идеи. Преди дупката в оградата и момчето от другата й страна — и объркания му баща. Виждах света като учен. Всичко беше черно и бяло. Разум и хаос. Прогрес и регрес.