— Не ме интересува — говори Ейо и се усмихвам на гнева в гласа му. И на теб ти изнасят същата лекция, а? — Искам да я видя отново. И отново, и отново.

— Не разбираш опасността, на която я излагаш, Ейо! — крещи чичо Антонио. — Невъзможно ти е да разбереш!

— Разбирам. Знам историята какво се е случило с теб, когато си се опитал да избягаш и са те хванали.

Какво?

— Това, което биха причинили на Пиа, ще е по-лошо и много по-дълго! Те не могат да рискуват да я изгубят. Мен просто искаха да накажат. Но Пиа е прекалено ценна, за да бъде рискувана. Ще я затворят, както направиха с мен, но вместо за месец, ще е за години. За години, Ейо!

Не биха го сторили. Не биха ми го причинили! — Преглъщам, но устата ми е пресъхнала — Или пък биха?

— Тя и без това живее в клетка. Каква ще е разликата?

— Като говориш по този начин, си мислиш, че си голям мъж, нали? Какво ще направиш, Ейо? Ако я затворят заради теб? Ще можеш ли да го понесеш?

— Ще прескоча оградата и ще я спася.

— Не можеш, оградата е…

— Знам какво е електричество! — Гласът на Ейо става все по-висок и разгорещен. — Не съм невеж Ай’оа, Папи! Част от мен принадлежи на джунглата, да, но другата ми половина принадлежи на мястото от другата страна на онази ограда, при теб и Пиа!

— Виж, синко — казва чичо Антонио с най-убедителния си глас. — Разбирам те. Знам какво се случва между вас двамата, защото преди двайсет години се случи с мен. С мен и майка ти. И виж… виж какво излезе от това. — Гласът му става хриплив. — Съсипа и двама ни, Ейо. Смееш ли да рискуваш да се случи същото? Знам какво изпитваш. Повярвай ми. Аз знам. Защото съм го изпитал. Мислиш си, че докато сте заедно, нищо няма значение, че не може да ви се случи нищо лошо, защото по някакъв начин чувствата ви един към друг ви предпазват.

Чувства. Пеперуди в стомаха ми. Спомням си как Ейо хваща ръката ми и я поставя на сърцето си.

— Нищо не знаеш за нас — протестира Ейо. — Нищо не знаеш за нищо. Аз я спасих от анаконда.

— Много благородно. Но хората вътре в този комплекс са по-лоши от анаконди, Ейо. Те са гнездо усойници и няма да се поколебаят да забият отровните си зъби и в теб.

Не мога да понеса повече да слушам това. Ейо не бива да поема целия му гняв сам, не и заради мен. Изправям се и подавам глава през прозореца.

— Ако си спомняш, аз бях тази, която съвсем сама излезе от Литъл Кейм. Той няма нищо общо с това.

И двамата се втренчват в мен. Лицата им са почервенели от викане и носовете им са на сантиметри един от друг. За моя изненада Ейо е висок почти колкото чичо Антонио. Приликата между двамата е изумителна. Същите квадратни челюсти, същите трапчинки и, общо взето, същото здраво телосложение. Все пак Ейо, също като мен, е наследник на внимателно подбрани първокласни индивиди.

Не е перфектен — напомням си. — Но е близо.

— Пиа, ти обеща — изрича чичо Антонио с тих глас, който е дори по-опасен от виковете му.

— Излъгах. Знаеш, че мога да го правя. Все пак съм отвъд морала.

— Къде чу това?

— Не можеш ли да се досетиш? — обръщам се, посрещам погледа му и той ахва.

— Хариет — изричаме едновременно.

Вмъквам се вътре през прозореца и се оглеждам. Това не е дом на Ай’оа. Очевидно е нещо, построено от чичо Антонио и Ейо.

По стените са окачени портрети на разни хора, заедно с карти и снимки на градове, океани, планини и места, които дори не съм си представяла. Имат си етикети, има и кутии и предаватели. Радиоприемници, камери, дрехи. Вземам книга със заглавие „Повест за два града“ и се взирам в изображението на мъж в странни дрехи, застанал до дървена каруца и обграден от гневни хора. Връщам я на мястото й, вземам друга на име „Пълни съчинения на Уилям Шекспир“ и се разсмивам горчиво. Под нея лежи книга, подвързана с черна кожа и със златен надпис на корицата, гласящ „Библия“. Доста е дрипава — може би е любимата на чичо Антонио?

Това е колекция от нелегални вещи, каквато никога не биха му разрешили да притежава в Литъл Кейм. Колекция с една основна тема: външният свят. Дали тези неща са вкарани нелегално чрез чичо Тимоти или ги е набавил сам? Доколкото знам, никога не е стигал по-далеч от Ай’оа.

— Откъде е дошло всичко това?

Чичо Антонио изглежда всеки момент ще избухне.

— Ти… това е… аааааа! — Той плясва с ръце. — Цял живот съм събирал всичко това! И в мига, в който разберат, че си се измъквала навън, ще го открият и ще унищожат всичко!