— Добре съм — настоява той. — Давай. След теб съм.

За да го докаже, ускорява темпото. Но само за няколко крачки. После се препъва и пада. Връщам се при него и му помагам да седне.

— Ейо, не може да продължиш. Тече много кръв.

— Кал — изрича той през зъби. — За да спре кръвта. Листа и кал.

Започвам да копая, докато стигам до влажната пръст. Загребвам с шепи и я давам на Ейо, който намазва рамото си. Задъхва се от болка и потръпва при всяко докосване. Никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Щом калта на рамото му се спича, той ляга, затваря очи и диша тежко. И аз дишам на пресекулки, сякаш тялото ми се опитва да подражава на неговото.

— Ейо — хващам ръката му, — Ейо, какво да направя сега? Да доведа ли Капукири?

— Той си отиде.

— Какво? Какво му се е случило?

— Не Капукири — Ейо отваря очи и се взира в зеления балдахин над нас. — Папи.

Ох. Да. Така е. Чичо Антонио е мъртъв. Сцената се преповтаря в ума ми. Чичо Антонио се притиска към иглата, пада, просва се неестествено на земята. По кожата ми пробягват тръпки. Имам чувството, че съм покрита с човекоядни мравки.

— Защо го направи? — питам тихо. — Можех да се договоря с тях. И двамата щяхте да бъдете свободни.

Всъщност знам защо го направи. Знам съвсем добре. Най-благородният живот е този, който се дава за друг.

Ейо отново затваря очи. Чудя се кое му носи повече болка — куршумът или скръбта.

— Върви, Пиа. Ще се скрия. Никога няма да ме намерят. Слушай. Ай’оа… се подготвят за битка. Искат да нападнат Литъл Кейм. Трябва да ги спреш… Така само ще ги избият. — Той потръпва и спира, за да си поеме въздух. — Трябва да продължиш напред. Аз ще се оправя, джунглата е моят дом. Ще… ще ме скрие и защити.

— Ейо…

— Върви! — изръмжава той и прозвучава точно като баща си.

— Добре — казвам аз. — Но не се отдалечавай. Ще се върна за теб.

Очите му се затварят от болката, но той кимва. Протягам се, докосвам бузата му и прокарвам пръсти по брадичката му.

— Пази се.

— Ще се пазя. И ти се пази.

— Сериозна съм, Ейо. Ти… ти си всичко, което ми остана — прошепвам.

— Върви, Пиа.

Побягвам.

Ейо не е излъгал. В селото цари оживление. Мъжете пълнят кратуните си с кураре и дори жените събират стрели. Обикалям колибите и търся Ачири или Лури.

Внезапно нечия ръка ме дърпа изотзад за тениската, завърта ме и се оказвам очи в очи с Бурако. Лицето му е като прорязано от линия червена боя, а ръката му е насочила — безсмислено — нож към гърлото ми.

— Ти — изсъсква той и ме разклаща. — Караиба! Дошла си да си довършиш работата? — пита на езика на Ай’оа. — Дошла си да убиеш децата, нали? Дошла си да пиеш кръвта им? Убийца!

— Не! Разбира се, че не! Дойдох да помогна…

— Лъжкиня! — Опира ножа до гърлото ми и се чудя какво според него ще постигне.

— Спри! — чувам писклив глас и Ейми се появява до него. — Пусни я! Тя ме спаси!

Бурако поглежда несигурно от мен към Ейми, но не отслабва хватката си.

Ейми слага ръце на кръста си и го пронизва с очи.

— Казах, че тя ме спаси. Тя е на наша страна, Бурако!

При други обстоятелства би ми било забавно да гледам как се опитва да сплаши мускулест воин. Сега само въздъхвам с облекчение, когато той ме пуска. Но в очите му продължава да има недоверие. Не мога да го виня.

Ейми ме прегръща през кръста.

— Ти си тук! Пиа!

— Да — отвръщам. — А ръката ти, Ейми? Как е?

— Добре е! — Някой й е направил по-стегната и по-добра превръзка и съм щастлива, че изглежда е спряла кървенето. Също се радвам, че Е13 не я е оставил в несвяст… или по-зле. Но не съжалявам, че използвах серума върху нея — ако не го бях направила, може би нямаше да е жива.

Ейми се оглежда наоколо.

— Къде е Ейо?

— Идва. Ранен е, но ще се оправи. — По-добре да се оправи, защото иначе ще го убия. — Къде са Ачири и Капукири?

Тя ме повежда. Ай’оа ме поздравяват, когато минавам покрай тях, но не прекъсват приготовленията си. Лицата им са гневни, неумолими и изрисувани с червена боя. Никога досега не съм ги виждала такива. Няма и следа от обичайното им спокойствие и приветливост. Напомнят ми на мравките на чичо Уил: диви и смъртоносни.