— Млъкни, Тони — казва тя и се обръща към мен. — Трябваше да бъда аз — прошепва. — Делеше ме само едно поколение… Само като си помисля колко малко. И ето ме мен, затворена в това смъртно, умиращо тяло, и теб, неблагодарно, глезено момиченце, което дори не знае какво има. Трябваше да бъда аз. Аз нямаше да го разочаровам.

Може да има предвид единствено Паоло. Зяпвам я, зашеметена от отровата, която никога не съм подозирала, че таи в себе си.

— Ти си ми майка…

— Никога не съм искала да ти бъда — е нейният отговор и думите й сякаш разцепват земята между нас и създават пропаст, която никой мост не би могъл да преодолее.

— Е, изглежда всички стигнахме до съгласие. — Паоло прави знак на Тимоти и Сергей и те свалят оръжията си. — Ето. Така е по-добре. Все пак сме цивилизовани хора.

През рамото му, през стъблата на дърветата, засадени в центъра на алеята, виждам, че вратата се отваря. Не мога да разбера от кого. Поглеждам настрани и виждам, че чичо Антонио и Ейо също са забелязали това.

Но майка ми продължава да държи иглата, допряна до врата на чичо Антонио.

— Ако остана — питам внезапно — и се закълна да правя каквото ми кажете, ще пуснете ли на свобода чичо Антонио и Ейо?

Паоло ме поглежда замислено.

— Ами, да видим. Ако…

Прекъсва го оглушителен крясък. Поглеждаме нагоре и виждаме Мърморко, който прелита с великолепен скок над главите ни от покрива на Лаборатории А до дърветата и крещи по целия си път. Клоните шумолят, когато преминава по тях и той внезапно скача през пролуката между металните пръти и веригите — същата пролука, през която Ейми се измъкна тази сутрин. Мърморко изчезва в джунглата с див крясък.

Някой — вероятно чичо Джонас — е освободил всички животни, като сигурно е мислел, че мравките може да решат да ги изядат за десерт. Папагали крещят и летят над нас, Джинкс се изплъзва като сянка, група маймуни правят всичко по силите си да настигнат Мърморко. Последен, Алай бяга с големи скокове и хвърля един златен поглед към мен, преди да изчезне в джунглата.

Изглежда всички сме изпуснали нишката на разговора и чичо Антонио се обажда първи. Той завърта глава достатъчно, за да ме погледне. Ужасена съм от това, което виждам в очите му.

— Помни, Пиа — прошепва той. — Перфектен е този, който постъпва перфектно.

Той пристъпва назад и иглата се забива във врата му. Шокирана, майка ми изпуска спринцовката и тя пада на земята, но не и преди половината от съдържанието да се влее право в кръвта на чичо Антонио. Той пада в краката на майка ми като смачкан лист хартия.

Светът пропада под краката ми и се хвърлям към чичо Антонио заедно с Паоло, Тимоти и Сергей. Но Ейо ме хваща за ръка, издърпва ме назад и преди да ни стигнат, побягваме.

След нас ехтят викове. Ние не спираме. Минаваме покрай дърветата, по алеята, покрай оградата… само за момент се обръщам да видя кой е отворил портата за нас.

Баща ми. Моят кротък, послушен, благ баща, който не би противоречил на никого дори и да му кажат, че небето е зелено, а слънцето — най-обикновен лимон. Той ми помахва тъжно, докато минаваме покрай него и дори не остава време да го повикам. Поглеждам назад и виждам, че Паоло и Тимоти връхлитат върху него.

Моля ви, нему правете нищо лошо — проплаквам вътрешно. — Той никога не е навредил на никого. Малкият жест на помощ, сравнен с отвратителното предателство на майка ми, е като нежен мехлем върху раната, която тя нанесе на душата ми. Няма да я излекува, но помага. Когато се наложи, поне единият от тях не ми изневери.

В ушите ни ехтят изстрели и усещам как един куршум ме парва по крака. Болката е ужасна, но естествено не успява да пробие кожата ми.

— По-бързо! — провиква се Ейо и ме дърпа след себе си. Нямат шанс да ни стигнат — мен с моята свръхскорост и Ейо, който е отраснал в джунглата.

Не могат да ни настигнат, но куршумите им може и да успеят. Ейо се препъва, улучен в дясното рамо, но запазва равновесие.

— Ранен си! — Дърпам го за ръка да спре, но той поклаща упорито глава и продължава, макар и с по-бавно темпо. Отклоняваме се от пътя и навлизаме в джунглата.

— Не можем… да спрем! — вика той и виждам, че в очите му има сълзи. — Обещах му, че ще те махна оттук — и предпочитам да умра пред това да се проваля!

Не мога да споря. Отново виждам как чичо Антонио се свлича надолу, виждам как животът го напуска, виждам как светлината в очите му угасва. Сега и аз плача и това ми пречи. Отдалечили сме се от преследвачите си, но Ейо губи сили.

— Добре ли си? — крещя, докато прескачам паднало дърво. Той трябва да го изкатери и забавям крачка, за да го изчакам. — Можеш ли? Ако ни хванат, направо ще ни застрелят! Този път окончателно!