— КЪДЕ Е СИНЪТ МИ? — изревава чичо Антонио и насочва към нас два автомата АК-47. — Махайте се от него, копелета!

Искам да изръкопляскам. Вместо това ухапвам силно ръката на Паоло, той започва да сипе проклятия и ме пуска за миг — достатъчно, за да успея да се прехвърля от другата страна на масата. Разкъсвам анкерпласта и махам спринцовката от ръката си. Разчитайки, че чичо Антонио ще се разправи с учените, грабвам скалпел и започвам да режа коланите, с които е вързан Ейо.

— Здравей, Антонио — казва любезно Паоло, сякаш са се срещнали на опашката за закуска. — Син? Брей, брей… има ли още тайни, които искаш да споделиш с класа? — Погледът му е ясен, твърд и гневен — толкова гневен, че очите му ще изскочат от орбитите.

— Казах назад! — Очите на чичо Антонио пламтят и изглеждат точно толкова опасни, колкото и оръжията в ръцете му. Откъде ги е взел? Сигурно от тайния арсенал на Тимоти. Чичо Антонио знае неподозирани тайни за Литъл Кейм.

Учените бавно тръгват към ъгъла, където преди седеше леля Хариет. Вдигат ръце на тила и гледат единствено към оръжията.

— Нямаме много време, Пиа — предупреждава ме чичо Антонио — Другите скоро ще са тук.

Последният колан е срязан едва наполовина, но Ейо го разкъсва и скача на крака. Двамата изтичваме и се крием зад него, докато той започва да отстъпва към вратата.

— Пиа! — вика Паоло. — Върни се, Пиа. Моля те. Ще намерим изход. Все още има шанс. Все още можеш да бъдеш учен, да сбъднеш мечтата си…

— Тази мечта никога не е била моя — отговарям. — Беше твоя. Ти ме накара да си мисля, че е моя. Е, имам нова мечта и повярвай ми — поглеждам го право в очите, — ти не си включен в нея.

— Паоло! — казва чичо Антонио — Ела тук! Веднага!

Той бавно се надига и после, след като чичо Антонио нетърпеливо изръмжава, бързо идва до нас. Чичо Антонио подава единия автомат на Ейо, хваща Паоло под ръка и го държи пред себе си като щит. Паоло е неподвижен като статуя, но очите му ме изгарят като двойка лазери.

Оставяме останалите свити в ъгъла.

И бягаме с всички сили.

Първото, което забелязвам, когато изскачаме с трясък от Лаборатории А, е, че най-после е спряло да вали. Светът е толкова жив и контрастен, сякаш е пренарисуван в три пъти по-ярки тонове. Чувствам се уязвима и незащитена въпреки чичо Антонио и неговите автомати. Хората вече се събират. В Литъл Кейм новините се разнасят бързо.

Както очевидно и звукът на изстрелите.

— Назад! — изревава чичо Антонио и размахва автомата като меч. Ейо държи своя насочен към главата на Паоло. Изненадана съм как ръцете му не трепват въпреки отвращението му от това оръжие. Но имам чувството, че лъкът и стрелите не биха имали същия ефект върху затварящата се около нас тълпа.

Това е един от най-странните моменти в живота ми. Обградена съм от познати лица, но очите им са на чужди хора. Това са хората, които ме отгледаха, обучиха, храниха се заедно с мен и празнуваха рождените ми дни. Джонас, Жак и Сергей. Дори леля Бриджид и леля Ненин. Всички те ни гледат с ледени очи; някои са изгарящо студени, други са огнени, трети — изпълнени с объркване.

Кои сте вие, хора? Какво сте направили с моя Литъл Кейм?

Ако леля Хариет е сред тях, успява да се скрие от погледа ми. Което сигурно е добре, защото ако се появи, може да помоля чичо Антонио да я застреля.

И къде са родителите ми?

Внезапно чуваме тежки крачки и Тимоти и десетина от мъжете му си пробиват път през тълпата. Всички държат пушки — някои още по-големи от тези на чичо Антонио.

— Стой близо до мен, Ейо — прошепва той. — Не си устойчив на куршуми като Пиа.

Заставаме плътно един до друг — Паоло е пред нас, все така неподвижен.

— Махнете се от пътя ни — заповядва чичо Антонио.

— Антонио, приятелю — казва внимателно Тимоти. — Вярвам, че всичко това е някакво недоразумение. Спри всичко това. Защо се тревожиш за едно диво момче? Чуй какво ще ти кажа. Оставете оръжията и ще го пуснем да се върне в джунглата си. И после ще оправим всичко.

— Махнете. Се. От. Пътя. Ми! — Чичо Антонио насочва автомата към него.