Едва ли могат да си представят колко различна.

Серумът Е13 явно започва да действа, защото птичето внезапно полита отново, кръжи и се върти, а аз наблюдавам всяко движение, макар че ръката ми леко трепери. Виждам триумфиращото изражение на лицето на чичо Паоло, когато птичето започва да маха с крила с двойно повече сила, отколкото в началото на теста. Още една, две, шест минути и предизвиканата от серума енергия постепенно намалява. Птичето отново започва да залита.

Искам това да свърши, но не смея да погледна към майка си, която винаги взема страната на чичо Паоло. Химикалката се плъзга по хартията с шеметна скорост. Искам да видя какво записва за мен, но трябва да се съсредоточа и да прикривам емоциите си.

Врабчето няма да издържи още дълго и сърцето му ще спре. Със сигурност няма да позволите да се стигне дотам. Хвърлям поглед към лицето на чичо Паоло, но то си остава безизразно, както винаги. Перфектният учен.

— Мисля… — Спирам и облизвам устните си. Устата ми е пресъхнала — Мисля, че имам достатъчно информация.

— Тестът не е приключил, Пиа — намръщва се чичо Паоло.

— Да, само че… след още някоя минута сърцето му ще…

— Пиа! — Името ми прозвучава строго и потрепервам. Нещо, което до този момент съм удържала. Чичо Паоло се обляга напред. — Тестът не е приключил. Контролирай емоциите, Пиа. Насочи поглед към целта, не към стъпките, които трябва да направиш, за да я достигнеш. Целта е всичко. Стъпките са нищо. Независимо колко трудно е пътуването, целта винаги си струва.

Отварям уста, за да възразя, но бавно сядам обратно и омеквам. Той няма да позволи това да стигне прекалено далеч. Няма.

Врабчето каца тромаво, полита отново, вече в търсене не на спасение, а на почивка.

Няма.

Птичето не успява да се задържи във въздуха за повече от три секунди, преди да се строполи отново. Бори се, но не може да събере енергия да полети. Вместо това подскача неравно, с изцъклени очи.

Електричеството съска и пука.

Ще го направи ли?

Отварям уста и си поемам дъх…

Но най-сетне чичо Паоло проговаря.

— Достатъчно. Спри го, Силвия.

Майка ми изключва генератора и птичето се отпуска с облекчение.

Аз също.

Чичо Антонио ме намира в стаята ми. Седя на леглото си с кръстосани крака и държа врабчето в ръце. Сега е твърде изтощено и травматизирано, за да се бори, а аз галя перата му разсеяно и се взирам в джунглата.

Три от стените на спалнята ми и дори таванът са от стъкло. Тъй като малката къща се намира в края на комплекса до западната ограда, имам почти 360-градусова гледка към дъждовната гора. Стаята ми е била оранжерия, но когато съм се родила, учените решили да я превърнат в моя спалня, а останалата част от къщата — ботаническите лаборатории — били преустроени в още една спалня и баня, всекидневна и работен кабинет за майка ми.

Често обсъждат дали да не сменят стъклените стени в стаята ми с непрозрачни, но аз се боря с тях всеки път, както се борих и да махнат камерите, които преди ме наблюдаваха ден и нощ. Победих и в двата случая, но много трудно. Тъй като стъклената къща се намира на метри от оградата и спалнята ми гледа към дъждовната гора, аз съм скрита от останалата част от Литъл Кейм и в същото време имам панорамна гледка към джунглата. Все едно, че няма никакви стени. Обичам да се събуждам и да гледам дърветата над себе си. Понякога стоя на леглото си с часове и се взирам навън, за да видя какви животни ще минат край прозореца ми.

И понякога дори си представям какво би било да застана от другата страна на тази ограда. Да надзъртам навътре, вместо навън. Да мога да тичам, докъдето поискам.

Но това е глупаво. Моят свят е Литъл Кейм и дори и да се намирах в джунглата, нямаше да има къде да отида.

Чичо Антонио отива до стъклената стена, застава с гръб към джунглата с ръце в джобовете, и ме наблюдава.

От всичките ми лели и чичовци в Литъл Кейм чичо Антонио ми е най-любим. За разлика от другите той не казва, че съм перфектна. Вместо това ме нарича Катеричка, макар че никога не съм виждала такава извън учебниците по зоология. Нито пък той. Също като мен, чичо Антонио е роден в Литъл Кейм.

— Издържах теста — отвръщам на неизказания въпрос и погледът му се насочва към врабчето в ръцете ми.

— А то?

— Трябва да го върна в менажерията.

Чичо Антонио е стиснал устните си, скрити в гъсто порасналата му брада. Той дълбоко не одобрява тези тестове, но никога не го казва. Чичо Паоло има пълния контрол над Литъл Кейм и чичо Антонио не може да направи нищо по този въпрос.

— Ще се разходя с теб — казва той, а аз кимвам, доволна, че ще ми прави компания.

Излизаме от стъклената къща и тръгваме към менажерията. Десет реда хоризонтални греди, на които е окачена електрифицирана телена мрежа, обграждат стъклената къща и останалата част от изследователския комплекс, който наричаме Литъл Кейм. Има общо тринайсет сгради. Някои са лаборатории, други са жилища, една е социален център с гимнастически салон, басейн, фоайе и трапезария. Скрити сме под балдахина на дъждовната гора като мравки в тревата и живеем в безопасност и в тайна.

Населението на Литъл Кейм се състои от двайсет и четирима учени, дванайсет души охрана и няколко домашни прислужници, работници по поддръжката, готвачи и лаборанти. Аз съм причината всички те да са тук и никой друг да не знае, че това място съществува.

— Как мислиш, колко тестове още ще трябва да издържа, преди да стана готова? — питам.

— Това не е нещо, което Паоло обсъжда с мен — свива рамене чичо Антонио. — Защо? Бързаш ли? От всички хора ти си последният човек, от когото бих очаквал да бърза.