— Предател — изсъсквам аз. С прозявка той ляга на земята и започва да си лиже лапите.

— Каква глупачка — казвам на чичо Антонио. — Изобщо, кой я покани?

— Какъв ти е проблемът, Катеричке? Изглежда симпатична. — Той поглежда тъжно към трапезарията и аз въздъхвам. Поне не се присъедини към комитета по посрещането. Сякаш в отговор на облекчението ми, той добавя:

— По-добре да видя дали няма нужда от помощ за багажа — и си тръгва.

— Ами провизиите? — извиквам аз. — Кой ще разтовари тези неща? Аз ли?

Посочвам камионите, но той не ми обръща внимание. Чичо Тимоти идва, потупва ме по рамото и се смее.

— Изглежда новата ни рижавелка получи доста помощ, а, Пиа? Тя е откачалка и говори достатъчно, за да накара и ленивец да поиска да избяга от пътя й.

— Но коя е тя?

— Доктор Хариет Фийлдс е инженер биомедик. Идва да смени Смидърс, струва ми се.

— Чичо Смидърс напуска? — Древният белокос учен е по-дълго в Литъл Кейм от всеки друг. Някои казват, че е бил тук и преди трийсет години, когато се е случил инцидентът. Освен инженер биомедик, той е и художник и винаги държи четката си за рисуване под ръка.

— Така чух — свива рамене чичо Тимоти. — Е, ти май предложи да разтовариш всичко? Звучи страхотно, защото аз съм изтощен.

Не се хващам в капана. Прекалено съм смутена от тази нова жена инженер биомедик. От години в Литъл Кейм не са идвали нови хора. Последният беше електротехникът Кларънс, който дойде, когато бях на осем.

Решавам, че съм изморена от разговора за доктор Хариет Фийлдс или, както я наричам вече наум, доктор Непохватка. Питам чичо Тимоти дали ми е донесъл роклята.

— Рокля? Каква рокля? — Плясвам го по огромната ръка. Твърда е като стомана, но той се преструва, че го боли и разтрива мястото. — О, онази рокля.

Трябва да изчакам да разтовари камионите, да занесе всичко до склада и да отвори кутиите. Накрая я намираме — синьозелена е и корсажът й е осеян с мънички кристали.

— О-о! — ахвам аз при вида й.

Майка ми идва и я взима. Вдига я пред мен и лицето й става нетипично радостно.

— Прекрасно — казва тя. — Шифон и коприна… и дори ти отива на очите. Изненадана съм от теб, Тимоти! Очаквах, че щом ти пазаруваш, ще се върнеш с тога с ягуаров десен или нещо ужасно от този род.

— Мамо! — ахвам аз и се навеждам да запуша ушите на Алай. — Ти го обиждаш!

— Заслугата не е моя — заявява чичо Тимоти. — Накарах Фийлдс да я избере. Да изпратиш мъж като мен на пазар за празнична рокля… ха!

— Отиди да я пробваш! — настоява мама.

— Не, тя е за партито ми. Няма да я облека до рождения си ден.

Още две седмици. Едва ще устоя. Откакто научих за партитата, се молех с месеци за едно истинско. Накрая всички се съгласиха, макар и неохотно. Смокингите са рядкост в дъждовната гора. За щастие чичо Тимоти вече имаше планиран курс за провизии, така че една от разпилените в склада кутии трябва да е натъпкана с дрехи за парти. Чичо Паоло все още ми мърмори за разноските и всичките главоболия, но с половин уста, защото иначе изобщо не би се съгласил на всичко това.

— Ето — казва чичо Тимоти и ми връчва малък пакет. Това е кутията с надпис „Скитълс“, той вече я е отворил и съдържанието се изсипва в шепите ми. — Опитай тези.

Очаквам шоколад, защото малките бонбони приличат на външен вид на М&М (които чичо Тимоти ми донесе предишния път), но вместо това имат плодов вкус.

„Хубави са.“

Изсипвам половин пакет в устата си и решавам, че искам „Скитълс“ вместо торта на рождения си ден. Мама обикаля, за да помогне в описването на кутия със спринцовки и други медицински принадлежности, а аз вървя след чичо Тимоти, докато той наблюдава разопаковането.

— Чичо Ти — казвам, опитвайки се да звуча възможно най-безгрижно, — що за място е Манаус?

Той е с гръб към мен, но виждам как мускулите на рамената му се стягат. Когато се обръща, си придавам най-решителното изражение.

— Е? Вярно ли е, че трябва да минеш през Манаус, за да стигнеш до което и да е място?

Той се оглежда, но никой не е чул въпроса ми. Надвесва се над мен и мрачното му лице се озовава на сантиметри от моето.

— Не ми задавай такива въпроси, Пиа. Знаеш, че е против правилата. Искаш ли да ме забъркаш в неприятности?

Намръщвам се и козината на Алай, който е до мен, леко настръхва.

— Няма да издам на никого, че си ми казал. Хайде, чичо Ти! Знам всичко за протозоите и митохондриите и мога да ти кажа към кой род и вид спадат всички животни в менажерията, но всичко, което наистина искам да знам, е за джунглата!

— Не, Пиа. — Той се отдръпва, преструва се на много зает и продължава да разтоварва камиона.

Наблюдавам го известно време, но дори и перспективата за още „Скитълс“ вече не ме привлича. Денят на доставката е съсипан. Излизам от склада с Алай и се сърдя на чичо Ти, на мама, на чичо Антонио и на доктор Непохватка, задето въобще спомена Манаус.