Защото само ти ще живееш вечно — знам, че си мисли това. Вдигам поглед към него, като не за първи път се чудя какво ли е да знаеш, че един ден внезапно просто ще свършиш.

Чичо Антонио почесва брадата си, която е буйна и рунтава и му придава вид на къдрава маймуна.

— Какво ти каза? След като приключихте?

— Каквото винаги. Че съм перфектна и че съм издържала теста.

— Перфектна — изсумтява той.

— Какво? Според теб не съм ли перфектна? — Не мога да се стърпя, защото той се дразни всеки път, когато го спомена. — Мога да пробягам петдесет километра без почивка. Мога да скоча на два метра във въздуха. Няма достатъчно остър материал на света, който да пробие кожата ми. Не мога да се удавя или да се задуша. Имунизирана съм срещу всяка позната на човечеството болест. Сетивата ми са по-остри от сетивата на всеки друг. Рефлексите ми са като на котка. Никога няма да остарея… — гласът ми отпада и цялото ми самодоволство изчезва — … и никога няма да умра.

— Перфектен е този — прошепва чичо Антонио, — който постъпва перфектно.

Почти се засмивам, защото това звучи като клише, но той ме гледа толкова тържествено, че се сдържам.

— Както и да е — казва той, — ако си толкова перфектна, Катеричке, той защо продължава да те подлага на тестове?

— Това не е честно и ти го знаеш.

— Хрумвало ли ти е някога… — Той спира и поклаща глава.

— Какво? Какво да ми е хрумвало?

Той се оглежда през рамо, преди да ми отговори.

— Сещаш се. Да не издържиш някой тест.

— Да се проваля нарочно? Защо? Просто за да не правя повече тестове?

Той размахва ръце, сякаш за да ми каже „точно така“.

— Не, чичо Антонио, защото тогава никога няма да бъда допусната в екипа Имортис. Никога няма да разбера как са ме направили такава, каквато съм. — И никога няма да участвам в създаването на други като мен. — И ти знаеш, че няма да науча тайната на безсмъртието, преди да стана част от екипа. Освен… — дарявам го с окуражаваща усмивка — … ако ти не искаш да ми я кажеш?

— Пиа, недей — въздъхва чичо Антонио.

— Хайде. Кажи ми. Знам всичко за елизиума… но не и за катализатора. Как се прави Имортис?

— Знаеш, че няма да ти кажа нищо, затова престани да питаш.

Поглеждам го внимателно, но когато реши, той може да бъде точно толкова непроницаем, колкото и чичо Паоло. След миг сме пред менажерията, но вместо да влезем вътре, аз спирам и се втренчвам във вратата.

— Какво има? — пита чичо Антонио.

Поглеждам надолу към врабчето. То е прибрало крила в дланите ми и главата му е необичайно неподвижна. Мъничкото му сърце тупти, но толкова слабо, че едва го усещам.

В този момент изведнъж откривам, че не ме интересува дали ще стана перфектен, послушен учен. Поддавам се на неразумен импулс и сигурно след малко ще съжалявам, но разтварям ръце, вдигам нагоре врабчето и нежно го изтласквам във въздуха. Изненадано и объркано, то спуска крачета, преди да разпери криле. След това полита в небето, издига се високо над покрива на менажерията и изчезва в притъмняващото небе.

На следващата сутрин се събуждам от гръмотевица.

Над мен клоните на дърветата се превиват от силния вятър и светкавици лумват през секунди, като горещи бели клони на някое по-голямо небесно дърво. Тътенът е толкова дълбок, че го усещам с цялото си тяло.

За момент лежа в леглото си и гледам. Обичам гръмотевичните бури. Обичам суровата непредвидима сила, която разрязва въздуха и разтърсва джунглата, като изгаря границата между земята и небето. Светкавицата изпълва стаята с взрив от светлина и бледата ми кожа изглежда още по-бяла. Навън лианите по дърветата се движат като змии.

След няколко минути се измъквам от леглото и се отправям с прозявка към банята. Докато си мия зъбите, светлините над огледалото ми примигват. Бурята сигурно е повредила захранването, но не обръщам внимание. Изглежда всяка гръмотевична буря го изважда от строя за петнайсет минути, докато Кларънс включи аварийните генератори. В чекмеджето си за всеки случай държа фенерче на батерии, но навън е достатъчно светло, така че то не ми трябва.

След като се изкъпвам и обличам, бягам до трапезарията и си взимам геврече и банан от кухнята. Вече не вали, но облаците са толкова много, че едва ли ще е за дълго. Захапвам гевречето, докато си беля банана и тръгвам към гимнастическия салон. Имам време за няколко километра на бягащата пътека преди урока с чичо Антонио.

Основната задача на чичо Антонио е моето обучение. Всеки ден редуваме предмети по съставената от чичо Паоло учебна програма. Вчера след теста на Уикам дойде ред на математиката (учихме комбинаторика — лесно!). Днес е микробиологията. Утре може да е ботаника, биомедицина, зоология, генетика или някоя друга от различните научни области на жителите на Литъл Кейм. Всъщност чичо Антонио ме обучава само през половината време. Останалите ми учебни занимания са със самите учени, а той следи напредъка ми и го докладва на чичо Паоло в края на всяка седмица.