Когато влизам, салонът е празен. Започвам да бягам, звукът от маратонките ми и бръмченето на пътеката отекват в празното помещение, а аз се мъча да не мисля за вчерашния експеримент. Майка ми ми е казвала, че е най-добре след всеки тест на Уикам да продължавам напред. Да гледам напред, а не назад.

За да не се връщам към миналото, мислено пробягвам по днешния си график. Два часа с чичо Антонио. Обяд. Още пет часа учене. Вечеря. Рисуване с чичо Смиди. Още няколко километра тичане. Плуване. Четене. Сън.

Чудо е, че успявам да свърша всичко, но дори и да ми оставаше свободно време, чичо Паоло щеше да намери с какво да го запълни. Той казва, че умът е мускул като всеки друг и ако спреш да го използваш, от това само ще стане слаб и бавен. В Литъл Кейм има какво да се прави. Има гимнастически салон, басейн, библиотека, пълна с книги по математика и естествени науки, игри като шах и табла. Винаги в някоя лаборатория се провежда интересен експеримент и учените никога не ме спират да гледам и дори ми позволяват да помагам. Има менажерия с животни, които постоянно се нуждаят от хранене, почистване, упражнения и внимание.

Светлините отново примигват и лентата на пътеката потръпва. Предвиждайки забавянето, и аз забавям ход, а когато електричеството се възстановява, забързвам отново и лентата продължава да се движи равномерно.

Хвърлям поглед към екрана на пътеката. Деветнайсет километра. Не е зле за половин час, макар че обикновено съм по-бърза. Натискам бутона за спиране и вместо да изчакам пътеката да забави, прескачам перилата и се приземявам на покрития с плочки под. Избърсвам няколко капки пот от челото си. Завалява, но успявам да стигна до стаята си, преди дрехите ми да се намокрят.

Докато чакам чичо Антонио, подкастрям орхидеите на прозореца си. Имам десет различни вида, всеки от които е специално култивиран за мен от чичо Паоло. Той обича да се занимава с ботаника през свободното си време. Една от орхидеите, която той кръсти Epidendrum aureus, е генетично обработена да бъде единствена по вида си.

„Напълно уникална, точно като теб — каза ми той, когато ми я даде преди три години. — И виждаш ли? Специално проектирах тези златни петънца. Така изглежда почти като елизиум“.

Това е чичо Паоло, какъвто го познавам най-добре. Безстрастният учен, който пъха птички в електрически клетки, е по-рядка негова страна, на която се възхищавам заради хладния разсъдък и обективност, но се радвам, че невинаги е такъв.

Навън облаците се разнасят и вече няма гръмотевици, отекващи в стъклените стени. Бурята е отминала. Слаби слънчеви лъчи пропълзяват през дърветата и сякаш изпитват неудобство, че толкова дълго ги е нямало.

Става време за урока с чичо Антонио. Бързо напръсквам орхидеите с разреден разтвор от калий, калций и азот, после грабвам чантата с учебниците и тръгвам по коридора, като в движение прибирам косата си на опашка. Гладка е като вода в ръцете ми. Имам правата тъмна коса на майка си, макар че тя подстригва своята късо. Спирам пред кухнята, хващам се за рамката на вратата, залюлявам се и влизам вътре със скок. Майка ми седи на кухненската маса и прави изчисления.

— Имам урок при чичо Антонио.

Тя вдига очи. За един кратък момент виждам как по лицето й преминава гняв, а после чертите й се изглаждат и възвръща обичайното си самообладание. Не й обръщам внимание — тя винаги се ядосва, когато я прекъсвам.

— Не забравяй, че имаш месечен ЯМР с Паоло този следобед.

Накланям глава на една страна и се мръщя.

— Да забравя? Аз?

Тя или чичо Антонио могат да забравят, но не и аз. Аз никога не забравям нищо.

— Да — казва тя и ме оглежда от глава до пети. — Точно така. Ти си перфектна.

Махвам й с ръка, излизам и усещам внезапна студенина над носа си, точно между очите. От всички в Литъл Кейм майка ми е единствената, която никога не се усмихва, когато казва това.

По-късно, след уроците и ядреномагнитния резонанс, който не показва нищо ново, седя в менажерията и разресвам козината на Алай. Алармите се включват. Алай е деветдесет килограмов ягуар, който чичо Паоло ми подари на деветия ми рожден ден — тогава Алай беше само кутре. Той мрази всички в Литъл Кейм освен мен, чичо Антонио и готвача Жак, който всяка сутрин му носи бисквити. Алай е луд по тях.

Алармите изсвирват на два пъти. Маймуните зад мен им отговарят с крясъци. Те обичат да си мислят, че управляват менажерията, но нямам намерение да ги търпя.

— О, млъкнете, глупчовци! — скарвам им се, ставам от пода и размахвам към тях четката на Алай. Мърморко, огромна оранжева маймуна ревач, се втренчва в мен и надава противен рев. Маймуните ревачи ме плашеха, когато бях малка, но сега само завъртам очи.

— Хайде, Алай — казвам и тръгвам към вратата. Менажерията е дълга и ниска циментова сграда с мръсни подове и широки прозорци във всяка клетка. Повечето животни са тук за експерименти — което означава, че имаме няколко безсмъртни обитатели, — но е забранено Алай да се използва за каквито и да било опити. Той е изцяло мой.