— Ще добавя това към кутията под леглото си с етикет „Тайните признания на безсмъртната Пиа“. Боже, момиче, не гледай така покрусено. Няма такава кутия!

Събирам останалите си скици и се чудя как да се отърва от тях. Няма нищо престъпно в лицето на баща ми, но бих предпочела да забравя напълно цялата случка. Всеки може да ги извади от кошчето за боклук. Това, което ми трябва, е огън.

— Хайде, дай ми ги — заповядва леля Хариет.

Толкова съм разтревожена и параноична, че й ги давам. Тя небрежно се оглежда наоколо, но все още сме сами. Отива в езерцето с рибките и потапя рисунките във водата. Изображенията мигновено се размиват и стават неузнаваеми. Биха могли спокойно да бъдат безобидни скици на папратови листа.

— Не мислех да го рисувам — прошепвам. — Само си драсках. Не внимавах.

— Нормално за мечтателка — казва тя, докато събира влажните съсипани листове. — Имах приятелка в училище, която зяпаше през прозореца в часовете по история и от разсеяност написа мръсни думи в изпитната си работа. Излишно е да ти казвам, че я скъсаха.

— Никога не съм изучавала история — отбелязвам аз, въпреки че този факт няма никаква връзка с настоящото ми затруднение. Никога през живота си не съм имала толкова много затруднения за толкова кратко време. Леко налудничаво се тревожа, че съм обречена да живея през вечността, като бързо трупам тайни и дилеми. Колко напрежение може да понесе човек, преди да се пръсне?

— Имам нужда да поплувам — решавам аз, но след това си спомням за растенията, които трябва да скицирам и страданието ми се удвоява.

Леля Хариет ме изучава, сякаш съм пъзел, на който липсват всички ъглови части. И аз се чувствам като пъзел с липсващи ъглови части.

— Това, от което имаш нужда — казва тя накрая шепнешком, защото чичо Кларънс обикаля наоколо с кош, пълен с мръсни кърпи, — е да обмислиш отново предложението, което ти направих преди няколко дни.

Отнема ми само секунда, за да събера две и две. Оглеждам я предпазливо и се чудя къде е уловката.

— Значи все още ти трябва „асистент“, който да ти помага с изследването?

— Правилно.

Втренчвам се във върховете на маратонките си и се чудя дали съм толкова прозрачна, колкото ми се струва.

— Как разбра?

— Това, че момчето на рисунката вероятно има нещо общо с изчезването ти? — Тя се усмихва иронично. — О, Пиа. Знам как работи ума на една тийнейджърка. Не беше чак толкова отдавна, когато самата аз бях тийнейджърка, нали се сещаш. — Тя се изкикотва. Изкикотва се. Като някое от малките момичета в Ай’оа. — Веднъж в гимназията имах три гаджета едновременно. Спомням си няколко вечери, в които имах три срещи една след друга. — Тя отново се изкикотва. — И, знаеш ли, никой от тях не разбра за останалите. Толкова добра бях.

— Гаджета?

Тя примигва.

— Ти… не знаеш какво е гадже? Ох. Ох, Пиа. Мила. Доста си залупена, а? Гаджето е… нали се сещаш… момче, което харесваш и което също те харесва. Добре де, повече от харесва.

Гледам с празен поглед.

— Ох, забрави. Това ще е урок за някой друг ден.

Гаджета. Хъх. Това е нещо, което ще обмисля по-късно.

Представям си да имам трима Ейовци и решавам, че леля Хариет определено е луда. Достатъчно трудно се справям и с един.

— Така че… ако получа разрешение да прекарам няколко дни или седмица с теб…

— И ако изчезнеш за част от деня…

— Те никога няма да разберат — разсъждавам като всеки добър учен аз. — Ще бъде доста сложно. Ще трябва да знам точно какво правиш във всяка минута, в която ме е нямало, в случай че някой попита. Не можем да си позволим никаква грешка.

— Това е лесно. Както без съмнение си забелязала, аз съм отлична лъжкиня.

— Дали ще ми позволят? След всичко, което се случи…

— Има едно нещо, Пиа, на което винаги може да се разчита, когато става дума за учени като тези в Литъл Кейм.

— Да?

Тя се ухилва и почуква с пръст по носа си.

— Гордостта.

Според леля Хариет чичо Паоло и екипът Имортис са толкова заслепени от своя успех — създаването ми, — че не могат да си представят да ги мамя умишлено. Те винаги са били нащрек да не би нещо случайно да поквари ума и характера ми, както и за външните влияния, които биха могли да ме отвлекат от отредената ми роля на глава на екипа им. Но мисълта аз целенасочено да нарушавам правилата им е невъзможна за тях също като идеята за едноклетъчно чехълче, което размахва юмруче към микроскопа, отказва да бъде изучавано повече и напуска с маршова стъпка.

Не съм сигурна, че съм на нейното мнение, но се съгласявам. Все пак идеята й с хладилника се оказа доста добра. Може би леля Хариет е по-свястна, отколкото ми се стори отначало. Независимо дали ми харесва или не, тя бързо стана най-довереният ми човек в Литъл Кейм. И също най-голямата заплаха за бъдещето ми на учен — или поне така би казал чичо Паоло, ако разбере за всичко, което леля Хариет направи. Защо тогава в момента не тичам право при него и не признавам всичко?

Подозирам, че причината е свързана с факта, че несъзнателно нарисувах лицето на Ейо на онзи лист. Аз мечтая за своите безсмъртни, да… но не може ли в сърцето ми да има място за повече от една мечта?