Вероятно същият интерес, който и аз изпитвам към него, но запазвам тази мисъл за себе си.

— Върви си, Ейо. Моля те.

Той дълго се взира в очите ми и се чудя какво ли си мисли, че ще види в тях. После се обръща и изчезва в джунглата. На пътя ни винаги има ограда. Искам да я сграбча и да я разтърся, без да мисля за електричеството, но тогава алармата ще се включи и чичо Тимоти ще почне да задава въпроси…

Когато се връщам в стъклената къща, усещам по бузата си дъждовна капка, която се стича по бузата ми и стига до устните ми. Има солен вкус.

На другия ден трябва да скицирам и после да направя диаграма на цветята в градината между Лаборатории А и Общежитие Б, но вместо това рисувам лица. Имам един час да завърша задачата, възложена от чичо Смиди, но всъщност ще ми отнеме само петнайсет минути, затова не се тревожа за времето.

Първо рисувам чичо Антонио, с правоъгълната челюст и брадатото лице, което съм рисувала много пъти. Брадата му го превръща в любимия ми модел и винаги с удоволствие рисувам всяко косъмче. Рисувам също и мама и татко, но се отегчавам от портретите им още преди да ги довърша. Не мога да рисувам като чичо Смиди, който е най-добрият художник в Литъл Кейм. Според него умението ми да предавам детайлите и да се съсредоточавам върху всяка подробност, а не върху цялата външност, е и причината за провала ми като художник.

За по-забавно обръщам на празен лист и започвам да си драскам ей така, без да имам наум определено лице. Всичко друго е по-хубаво от това да скицирам поредното листо на орхидея, което така и така мога да предам по памет.

Докато рисувам, мислите ми блуждаят и движа молива машинално. Мисля си за стоящия в дъжда от другата страна на оградата Ейо — видях го за последен път преди три дни. Мисля си за леля Хариет, която ми помогна да прикрия нощта си в джунглата, а също и за това колко би се разгневил чичо Паоло, ако научи. Мисля си за заключената врата в Лаборатории Б и мистериозните помещения зад нея и се чудя каква ли е истината за тях.

Когато се връщам от мислената си разходка, поглеждам надолу към листа и оттам ме гледа лицето на Ейо. Шокирана се обръщам назад, за да се уверя, че никой не го е видял. След това омаяна разглеждам произведението на блуждаещите си мисли.

В тази рисунка има повече живот, отколкото във всичките ми досегашни. Най-после съм открила онова, което чичо Смиди нарича „освобождаване на напрежението“ и творческо вдъхновение, за да бъде картината спонтанна и естествена. Очите на Ейо са почти толкова дълбоки и пълни с живот, колкото в нощта при Ай’оа и изпитвам внезапното и фантастично усещане, че това е той, гледа ме и изобщо не е рисунка.

Ненадейно чувам гласове и обръщам страницата. Чичо Антонио и леля Хариет идват по покрития коридор, свързващ всички сгради в Литъл Кейм. Тя го е хванала под ръка.

— Пиа! Здрасти, мила! Какво правиш?

— Скицирам. — Вдигам листовете до гърдите си.

— Може ли?

— Ами… добре. — Подавам й всички рисунки, без тази с Ейо.

Тя кима и хъмка над тях, като показва особен интерес към портрета на чичо Антонио.

— Доста добри са. Малко… сухи… но добри. Трябва да прибавиш емоция и ще станат страхотни. Като Мона Лиза.

— Коя е тя?

— Може би някоя, която чичо Паоло не иска да срещаш. А това какво е? — Тя сочи листа, който все още е в ръцете ми.

— Ох, нищо… все още не е готово.

— Нека го видя!

Почти отказвам, но волята ми отслабва. Предполагам, че част от мен има нужда да го сподели с някого и от всички в Литъл Кейм леля Хариет изглежда най-малко способната да изтича при чичо Паоло с рисунката ми. Но няма да й кажа кой е. Не и това. Твърде е лично.

Тя взима листа и известно време кима над него.

— Ето това имах предвид. Емоция.

— Мислиш ли? — поглеждам над рамото й.

— О, да. Не бих го показала на този, който отговаря за теб днес. Би довело до въпроси. Боже, готино парче е, нали?

— Какво? — Изразът е нов за мен.

— Готино парче. — Тя прави неопределен жест към рисунката и повтаря: — Готин тип.

Поглеждам отново към лицето на Ейо и се изчервявам.

— Е, кой е той? — пита леля Хариет.

— Името му е Ейо. — Запушвам устата си с ръка. Какво! Пиа, идиотка такава! Какво беше това? И това ако не е липса на самоконтрол… Нямах представа какво ме накара да го изрека. Може би нуждата да споделя е по-силна, отколкото си мислех. Ако бях сама, щях да се плесна по главата, че съм толкова глупава и безразсъдна.

Сега съм приковала цялото внимание на леля Хариет. Тя обръща лицето си към мен и повдига вежда почти до къдравата си коса.

— О-о?

— Моля те, просто ми го върни. Не е нищо. Само въображението ми…

Тя ми го подава, но по лицето й пропълзява усмивка като червена гъсеница по листо — бавна, но решителна.

— Само въображението на момиче, което никога не е виждало мъж под трийсет.

— Не е вярно — протестирам, но слабостта в гласа ми е ясно забележима. Аз съм седемкратен идиот, това съм! — Нали няма да кажеш?