След като проверявам, че майка ми не е вкъщи, вадя картата изпод килима в ъгъла и я разгръщам на леглото.

Проследявам с показалец земната площ на име Азия и запаметявам границите й, когато чувам рязко „чат“.

Моментално смачквам картата, без да се мъча да я сгъна по линиите и я натъпквам под възглавниците си. Оглеждам се наоколо ужасена, че тайната ми е разкрита. На вратата няма никой. Нито в антрето. Викам, но никой не ми отговаря от тихата къща.

Връщам се в стаята си и почти съм решила, че е било само паднал на покрива орех, когато чувам ново „чат“. После „чат-чат-чат“. На второто вече съм разбрала откъде идва звукът. Идва от най-широката от стъклените стени.

Когато заставам до прозореца и слагам ръка на стъклото, следващото камъче удря точно там, където е дланта ми. Дръпвам се назад и инстинктивно оглеждам ръката си, но, разбира се, камъчето е отскочило от стъклото.

— Ейо? — казвам невярващо, макар че няма начин да ме чуе.

Той стои от другата страна на оградата и когато вижда, че е привлякъл вниманието ми, пуска останалите камъчета на земята. Устните му се движат, но не мога да прочета какво казва. Притискам се до прозореца, поклащам глава към него и си мисля колко хубаво е, че свалих банския си и се преоблякох в дрешника, а не в спалнята, както правя понякога.

— Какво правиш тук? — изговарям бавно с устни, но виждам, че той не разбира. Сърцето ми бие ускорено от ужас да не го забележат, както и от вълнение, че го виждам. Вдигам пръст, а после и двете си ръце, обърнати с длани към него, докато той не кимва и не остава неподвижен. Изчакай.

След по-малко от минута изтичвам навън, оглеждам района и щом виждам, че е чист, заобикалям къщата и отивам на мястото, където Ейо стои на сантиметри от оградата.

— Не я докосвай! — извиквам тихо, когато го виждам да тръгвам напред. Той се отдръпва в последната секунда и въздъхвам с облекчение. Не искам да го видя изпържен, преди да ми каже защо е дошъл.

— Къде беше, птичке Пиа?

— Какво правиш тук? — казвам в същия момент.

И двамата изчакваме другия да заговори пръв, а после и двамата започваме едновременно. След моментното объркване най-после успявам да взема думата.

— Не мога да дойда пак, Ейо.

— Все още ли си ми сърдита? — Изглежда искрено загрижен.

— Не, разбира се, че не. Така или иначе вината беше моя. Трябваше да се прибера много по-рано. Може би тогава нямаше да открият дупката… — Посочвам към наскоро преобърнатата пръст и разместените камъни, край които стоим. — Затвориха дупката, през която се измъквах, Ейо. Вече не мога да бягам.

— Трябва да се върнеш! — настоява той. — Има толкова много неща, които искам да ти покажа! Водопади и пещери, и…

— Ейо… — Сърцето ми се преобръща от копнеж и за момент си представям как заедно изчезваме в джунглата. Неконтролируема променлива, предупреждава ме отново вътрешният ми глас на учен. Не се увличай. Инстинктите ми водят война помежду си. Бягай. Остани. Взирам се в смъртните очи на Ейо и усещам присвиване в стомаха, сякаш съм завързана с връв, която ме придърпва обратно към Литъл Кейм, далеч от непознатото. — Аз… аз не съм Ай’оа, Ейо. Моето място е тук. Съжалявам. Не мога да дойда с теб.

Той отстъпва назад и се втренчва за известно време в мен.

— Опитомили са те като маймунка. Дресирали са те да носиш орехи и да седиш на рамената им, и сега би предпочела да живееш на каишка пред това да тичаш свободна по върховете на дърветата.

— Това не е истина! Изборът е мой, Ейо.

— И маймунката казва така.

— Ейо! — Той е толкова вбесяващ! Не може ли да види, че ни разделя нещо повече от оградата? Спомням си как потънах в танците на Ай’оа, спомням си тези няколко пленителни момента, в които се почувствах част от тях. Да забравя коя съм и да се слея с тълпата беше крайно съблазнително — но магията се развали в момента, в който ми припомниха безсмъртието ми. — За мен няма място в селото ти и в надеждите на твоите хора. Казах ти. Аз съм безсмъртна и мястото ми е тук.

— Не ме интересува — отговаря той. — Искам те, Пиа. Ти си първата като мен. Твоето място е навсякъде и никъде. Ти не си учен, не си Ай’оа. Диво момиче. Момиче от джунглата. Но все пак избираш клетката.

Прехапвам устни и се мъча да не се поддам на желанието да ударя главата си в оградата от раздвоение и безсилие.

— Ейо, прибирай се. Ако те видят тук, ще те принудят да си тръгнеш и едва ли ще го направят любезно. Моля те, върви си.

— Мога да изкатеря тази ограда и да ти помогна да излезеш.

— Не можеш. Наелектризирана е.

Той свива мрачно рамене.

Казвам с въздишка:

— Не е, защото не харесвам теб или Ай’оа. Харесвам ви. Наистина. Но не мога да изляза сега. Дупката е затворена. Няма път навън.

— Ако откриеш такъв, би ли дошла?

— Ако открия — обещавам аз и се чудя защо всеки път, когато ме помоли за нещо, отстъпвам и давам обещания, които разкъсват разума и сърцето ми в две различни посоки. Какъв е интересът ти към мен, момче, че не ме оставяш на мира?