Вървим през Лаборатории А и търсим чичо Паоло. Това, което научих за леля Хариет, е, че тя подплатява думите си с незабавни и смели действия. Щом приех предложението й, веднага се зае да го финализира.

Откриваме чичо Паоло — и останалите от екипа Имортис, — не в коя да е, а в собствената ми лаборатория. Майка ми реди таблици по масата. Доктор Харуто Хашимото, мрачен, но блестящ японски биохимик, ни поздравява с характерното си намръщване. Доктор Джейкъб Оуенс и доктор Сергей Зингре ни се усмихват топло — те са най-симпатичните членове на екипа. Винаги изпитвам гордост, когато ги видя всички заедно в чисто белите им лабораторни престилки. Моят екип. Умовете зад моето съществуване. Дължа им всичко и някой ден ще бъда една от тях.

Докато ги оглеждам, осъзнавам, че изучавам чертите на лицата им и цветовете на очите им и ги сравнявам с Ейо. Дали е син на някой от вас? Погледът ми се връща на чичо Джейкъб, който е вероятно най-непредвидимият от всички. Със сигурност не е чичо Харуто.

— Пиа, тъкмо щяхме да те извикаме — възкликва чичо Паоло. — И вие здравейте, доктор Фийлдс. Какво ви води при нас?

— Трябва да поговоря с теб, Паоло, ако може — казва леля Хариет.

— Разбира се, какво…

— Насаме.

Той изглежда смаян, но кима и двамата пристъпват в антрето. В това време аз оставам при останалите от екипа Имортис. Мисля си за това, което Ейо каза през първата нощ, в която се срещнахме — че семейството е нещо повече от кръвта. Оглеждам тези учени, които ме отгледаха и обучиха, и си мисля, че знам какво имаше предвид той.

Настанявам се на един метален стол, усмихвам се и соча към папката на чичо Сергей.

— Защо ме търсехте?

Чичо Харуто отговаря със строг тон:

— Трябва да изчакаме доктор Алвес.

— О, стига, Харуто! — казва чичо Джейкъб. — Тя е вече една от нас толкова, колкото и ти. Тук няма тайни. — После, без да обръща внимание на неодобрителното мръщене на чичо Харуто, се обръща към мен, намигва ми и обяснява: — Ще имаме гости.

— Гости? Кой? — Изправям се на стола с ускорен пулс. — Хора от външния свят?

Чичо Джейкъб кимва.

— От Корпуса.

— Какво е това?

Чичо Харуто изсъсква предупредително, но чичо Джейкъб завърта очи.

— Все едно Паоло ще й каже. Какъв е проблемът? Корпусът е компанията, която поддържа това място, Пиа. Те финансират изследването, изпращат нови учени като доктор Фийлдс, когато ни потрябват и вършат и други неща от този тип.

— И сега искат да видят теб — казва чичо Сергей. — От Корпуса не са посещавали Литъл Кейм от почти двайсет години и идват сега. Изключително важно ще бъде да създадем възможно най-доброто впечатление. Ако не харесат това, което видят тук, ще ни затворят — той плясва по масата, — без да се замислят.

— Ще ни затворят? — Помещението внезапно става студено. — Ще направят това? Но…

— Пиа, Пиа — прекъсва ги майка ми, — не ставай смешна. Разбира се, че няма да ни затворят. Защото ти ще им покажеш, че на света няма нищо по-важно от Литъл Кейм. — Тя ме вгледа втренчено. — Нали?

Знам, че има предвид „нали ще им покажеш“, но погледът й сякаш изрича: Няма нищо по-важно от Литъл Кейм… нали, Пиа?

— Кога ще пристигнат? — питам, като отклонявам погледа си от твърде проницателните й очи.

— След три дни — отговаря чичо Джейкъб. Той оглежда лабораторията, из която са разхвърляни стари хартии и празни чаши от кафе и въздъхва. — Имаме доста работа за вършене.

— Каква работа? — пита чичо Паоло, когато с леля Хариет влизат обратно в помещението. Наблюдавам я за някакъв знак какъв е резултатът от разговора им, но лицето й е безизразно.

— Той каза на Пиа за Корпуса — изрича чичо Харуто и разперва ръце. — Казах му да те изчака.

Чичо Паоло въздъхва и хвърля на чичо Джейкъб строг поглед, но той само вдига рамене.

— Добре тогава — казва чичо Паоло. — Вече е съобщено и само това има значение. Пиа, всички ще бъдем заети в следващите няколко дни, за да разчистим това място и да го подготвим за гостите. Ще имаме нужда от помощта на Антонио, затова обичайните ти уроци ще бъдат отменени. Вместо тях, реших да те изпратя засега при доктор Фийлдс, поне докато всичко се върне към нормалното разписание.

— О-о — казвам небрежно, — хубаво. Щом смяташ, че така е най-добре.

Той кимва отривисто.

— Разбира се. И без това си го мислех от известно време.