Усмихвам му се и му махам с ръка, но той не ми отвръща. Вместо това вади цвете страстниче от колчана на рамото си и го вдига нагоре. Посланието е ясно. Върни се скоро.

— Надявам се — прошепвам аз. После правим завой и момчето с цветето се изгубва в гъстата зеленина на джунглата.

Скрита под багажа, чувам отварянето на портите на влизане в Литъл Кейм и после викове — всички са се събрали да посрещнат гостите. Представям си усмихнатите лица на учените, които по този начин прикриват нервността си, както и любопитните погледи на хората от поддръжката в задната част на тълпата. От мен се очаква да съм там. Очаква се да съм отпред с чичо Паоло — първият човек, когото ще видят от Корпуса при пристигането си. Притискам лицето си към чантата на точки и ми иде да изкрещя от отчаяние. Защо са подранили с два дни? Никой не спомена и дума за това тази сутрин. Единственото ми заключение е, че никой не е знаел.

Може би от Корпуса са искали да ни изненадат. Да ни хванат неподготвени. Като подвеждащите въпроси, които чичо Антонио понякога ми задава по време на обучението ми — замислени да ме объркат и заблудят, да ме накарат да преоценя хипотезата си и дори да я отхвърля. Мразя тези въпроси. Те са единственото нещо, което ме затруднява и разваля иначе безупречния ми успех.

Осъзнавам, че вместо да очаквам с вълнение посетителите от Корпуса, може би трябва да се страхувам от тях. Нервността на чичо Паоло ми се стори забавна, но може би трябваше да я приема като предупреждение.

Двигателите на колите загасват.

В капан съм. Ако скоча, всички ще ме видят. Ако остана, ще ме открият, когато разтоварват куфарите. И това — ако чичо Паоло все още не е забелязал, че липсвам. Какво ще му кажа? Че това е първият път, в който се измъквам навън?

Че не съм отишла далеч? Ай’оа? Какви Ай’оа? Никога не съм чувала за тях. Представям си как пристъпвам от крак на крак, докато изричам тези думи, а очите ми шарят във всички посоки, само не и към лицето на чичо Паоло. Не за първи път се проклинам, че не мога да лъжа.

Точно когато се примирявам със съдбата си, чувам силен смях, който може да принадлежи само на леля Хариет. Идва отблизо и става все по-висок — тя се приближава към джипа.

— Аз ще помогна с багажа — казва тя. — Не, не, ще го взема! По-яка съм, отколкото изглеждам!

Изведнъж някой вдига чантата от лицето ми. Ето я и нея! Изражението й почти не се променя, когато ме вижда под куфарите.

— Аз ще ги отвлека — прошепва тя. — Хайде бързо!

Леля Хариет изважда чантата от джипа, като бърбори за влагата, комарите и другите изпитания в джунглата и после чувам тупване. Тя изругава и се разнася звук от тичащи към нея крака. Поемам си дълбоко въздух, сякаш за да поема заедно с него кураж и надзъртам над багажа, за да огледам обстановката.

Чантата лежи отворена пред краката на леля Хариет и по земята са разпилени женски дрехи. Брюнетката от Корпуса, облякла абсолютно неподходящ за джунглата панталон, гледа свирепо леля Хариет, а колегата й се прави, че не забелязва разпиляното дантелено бельо. Възползвайки се от удобния момент и колкото мога по-бързо, се прехвърлям от другата страна на джипа, скачам и приклякам. Всички са прекалено заети с леля Хариет и другата жена, за да забележат момичето, което притичва и се скрива зад гаража.

Щом излизам извън полезрението им, се притискам към стената и дишам с надеждата кислородът да успокои нервите ми. Дрехите ми са съсипани, косата ми е сплъстена и по ръцете, краката и врата ми има речна кал. Няма начин да се изправя пред Корпуса в този вид. Общежитие Б е на около осемдесет метра оттук и от двете страни на алеята до сградата има високи храсти. Ако се приведа и тичам бързо, мога да взема разстоянието за секунди. Заобикалям гаража, привеждам се, поемам си въздух и хуквам.

Продължавам да чувам шума на тълпата, включително и виковете на чичо Паоло, който се опитва да успокои всички. Вмъквам се във входа на Лаборатории Б и тичам през коридора към басейна. За по-малко от минута се събличам и се гмурвам. Плувам до другата страна и оставям след себе си кална следа. Но когато излизам, мръсотията се спуска към дъното. Трябва ми само секунда, за да стигна до огледалото в съблекалнята и да проверя дали по мен има още кал. Слагам хавлия и се насочвам към вратата.

Когато излизам сред тълпата, са изминали само две минути и половина. Все едно никога не съм била в джипа. Нямам избор — трябва да се изправя пред всички мокра, боса и полугола.

— Ето те! — изръмжава глас и чичо Антонио грабва ръката ми. — Плуваш, Пиа? Наистина ли? Търся те от половин час! Паоло каза, че си с Хариет, а тя каза, че така и не си се появила. Почти си помислих, че си прескочила оградата и си избягала в джунглата!

— Ха! — възкликвам аз. — Това… това е лудост, чичо Антонио! Аз… плувах. Виждаш ли? — Размахвам кичур мокра коса и решавам, че сега е идеалният момент да сменя темата. — Какво става?

Той изръмжава.

— Изпратиха ни радиосъобщение преди четирийсет минути, че се намират на брега на Литъл Мисисипи и чакат да ги докараме. — Той поклаща глава. — Предизвикаха пълен хаос. Паоло крещеше нон стоп, сигурен съм, че Харуто получи микроинфаркт, а сега Хариет изпусна бельото им в калта. — Чичо Антонио ме повежда през тълпата, без да спира да мърмори: — Проклетият Корпус добре ни изигра.

Заставаме до чичо Паоло и чичо Сергей, които се извиняват многословно на намръщената жена за непохватността на леля Хариет. Но когато чичо Антонио прочиства гърлото си, всички се обръщат, зяпват ни и затихват.