Какво става!? Закривам устата си с ръка, за да не изкрещя.

— Всичко се свежда до Пиа — продължава Щраус. — За кога е планиран следващият тест на Уикам?

— За след три месеца. И не е последният. Има още три…

— Ще бъде последният и ще се проведе утре.

— Аз… Виктория, това е невъзможно. Твърде скоро е. Не е готова.

— Но ще бъде. След утре.

— Виктория, наистина, аз…

— Утре! — Тя продължава с по-тих глас и трябва да се напрегна, за да доловя думите й. — Ще говоря направо, Алвес, защото и двамата знаем на какво е способен Корпусът. Помниш ли Женева?

Пълна тишина.

После Щраус продължава:

— Сещам се за поне двайсет учени, които биха убили за шанса да получат твоята работа. Твоята и тази на целия ти екип. Не ни карай да стигаме дотам. Заклевам се, Алвес, ако упорстваш…

Задавено мърморене от чичо Паоло.

— Какво каза? — пита Щраус.

— Няма да се стигне дотам. Както кажете. Утре.

Чувам шумолене на хартия и стъпки и разбирам, че разговорът е приключил.

Със силно биещо сърце и кожа, изстинала до температурата на течен азот, бягам навън.

Събужда ме познатата слънчева светлина, падаща от стъкления покрив. Зелена е, прониква през диплите от листа между покрива и небето и нежно ме гали. Ако имах възможност, лесно бих заспала отново. Но алармата на часовника е безмилостна.

Спомням си разговора между чичо Паоло и представителите на Корпуса, който подслушах снощи, и сядам, напълно разсънена.

Днес ще ме тестват. Стискам одеялото, докато кокалчетата ми побеляват. И това ще бъде последният тест.

Точно в този момент някой почуква на вратата и се стряскам, толкова е зловещо. Майка ми е.

— Има промяна в графика ти, Пиа — казва тя. — Ще се срещнеш с доктор Алвес в менажерията след половин час.

Тя се приближава и издърпва одеялото.

— Хей! — казвам възмутено аз и свивам колена.

Майка ми сяда на ръба на леглото и се навежда близо до мен.

— Трябва да бъдеш силна, Пиа. Това е всичко. Всичко. Трябва да направиш всичко, което поискат, или ще ни отнемат Паоло. — Тя ме хваща за тениската. Толкова съм шокирана, че не я отблъсвам. — Не мога да го загубя, Пиа. Разбираш ли ме? Паоло е… не мога да го загубя.

Пръстите й са студени и бели, очите й са зачервени от безсъние. Дали е говорила с чичо Паоло снощи? Дали й е казал за заплахите на Щраус и Ласло? Винаги съм знаела, че майка ми обожава чичо Паоло, но напрежението в очите й е по-силно, отколкото някога съм виждала. Обикновено тя е сдържана и се контролира. Изнервям се от това да я виждам такава. Ще бъда безкрайно доволна, когато Щраус и Ласло си тръгнат и всички започнат отново да се държат нормално.

— Ставам — прошепвам аз. — Всичко ще мине добре. Ще видиш. Готова съм.

Тя ме задържа за момент, после въздъхва и ме пуска. Преди да излезе от стаята, ме поглежда и казва:

— Дано да е така. Защото ще направя всичко, за да го задържа тук.

Не се и съмнявам в думите й.

В менажерията заварвам не само чичо Паоло, Ласло и Щраус — облекли бели престилки, — но и леля Хариет. Тя и надзирателят на менажерията Джонас Брайър наблюдават и обсъждат една болна мармозетка в телена клетка. Виждат ме и ми махат, но продължават разговора си.

Отивам при чичо Паоло и изпитвам тревога, но съм решена да успея, каквото и да поискат от мен. Мисля си за своите вечни хора. За братя, сестри и приятели, които никога не умират. За вечно семейство, неуязвимо за болка и смърт, познаващо само живот, любов и красота. Опитвам се да си го представя, да видя лицата им в съзнанието си… но виждам само едно синеоко момче, което седи край реката и ми подарява звезди.

Затова решавам да мисля за майка си и чичо Паоло и за това колко силни и сдържани са. Мога да бъда като тях, мисля си аз. Свикнала съм да ме гледат с гордост заради безсмъртието ми, но искам да видят, че в мен има и други качества, че съм силна и дисциплинирана. Кръг и линия…

— Здравей, чичо Паоло — казвам с усмивка и се надявам да не забележи колко съм нервна. Пропускам Щраус и Ласло. Щом не искат да разговарят с мен, и аз няма да разговарям с тях. Ще издържа малкия им тест, но не съм длъжна да се сприятеляваме, докато го правя.

— Здравей, Пиа. Здравей, Силвия — кимва на майка ми той.

— Наистина трябва да започваме — изрича превзето Щраус.

Чичо Паоло ни повежда към задната част на менажерията. Очаквам двамата от Корпуса да тръгнат напред, но те ни изчакват и ни следват като дебнещи плячката си ягуари.