Чувствам се ужасно смутена и съм се вкопчила в тънката си хавлия, сякаш тя по някакъв начин би могла да върне деня към невинното му начало. Усмихвам се възможно най-сияйно.

— Уважаеми гости — казва чичо Паоло, а една вена на клепача му пулсира толкова силно, че цялото му слепоочие потръпва в спазъм, — ето я и нея. Нашата Пиа.

Знам, че смяташе да ми посвети цяла реч и да я произнесе точно в този момент, за да спечели Корпуса от самото начало, но изненадващото им пристигане осуети всичките му планове. Затова сега се налага сама да измисля нещо, но въображението ми е в доста лошо състояние след сутрешната среща с анакондата.

Нима беше тази сутрин? Потискам желанието да се прозея и да се запътя право към леглото си и вместо това кимвам на посетителите.

— Здравейте. Добре дошли в Литъл Кейм.

Опитвам се да не мигам, докато двамата ме оглеждат. Никой от тях не отвръща на поздрава ми, нито ми казва името си. Въпреки че очите им са приковани в мен, имам чувството, че не ме виждат. Гледат ме така, както чичо Паоло гледа лабораторните мишки — лесно долавям изчисленията в главите им. Събират, изваждат, претеглят и сравняват. Не виждат пред себе си седемнайсетгодишно момиче. Виждат резултата от особено дълъг и скъп експеримент. И не мога да определя по напрежението в погледите им дали това, което виждат, им харесва.

— Сигурен съм, че сте гладни и уморени — казва накрая чичо Паоло. Те кимват и тръгват след него към Общежития Б, където ще бъдат настанени по време на престоя си тук. Той, доколкото знам, е с неопределена продължителност. По пътя продължават да ме оглеждат.

Щом влизаме вътре, чичо Антонио им помага с багажа, а аз прошепвам на чичо Паоло, че ще се преоблека за вечеря. Той кимва разсеяно, а тикът на окото му продължава с пълна сила. Измъквам се доволна, че са ме забравили.

Прекосявам Литъл Кейм с плътно пристегната около мен хавлия и продължавам да усещам тежестта на тези два погледа, като окачени около врата ми вериги.

По време на вечерята научавам, че се казват Виктория Щраус и Гюнтер Ласло и заедно управляват огромната компания, която наричаме Корпуса. Научавам всичко това от леля Хариет, която седи до мен. Двамата от Корпуса са на отделна маса с чичо Паоло и останалите от екипа Имортис. Обмислям дали да не се изплезя или да си бръкна в носа, но си спомням как чичо Сергей каза, че те могат да ни закрият, и вместо това само си представям как го правя.

— Имат операции в над двайсет държави — прошепва леля Хариет, докато атакува спагетите си. — Повечето от тях са секретни. Никое правителство в света не може да ги докосне. Имат пръст във всичко — разработване на оръжия, банки, космически изследвания. Но са се насочили основно върху биотехнологиите и по-специално генното инженерство. С други думи — тя нарязва спагетите, за да ги забоде на вилицата си, — върху теб.

— Откъде знаеш толкова много за тях?

— Те ме вербуваха. Щраус беше тази, която първа се свърза с мен. Жената е психопат. — При тези думи леля Хариет забожда свирепо вилицата в спагетите.

— Защо? — питам. — Има личностно разстройство? Шизофрения? Не мога да си представя как на човек, страдащ от циклофрения или халюцинации, ще му бъде възложена толкова важна работа…

— Тя не е буквално психопат, Пиа. Боже мой, изразих се образно. Просто е откачена. Не си помисляй и за миг, че разпилях случайно точно нейния куфар. О, не! — Едно кюфте загива от мъчителна смърт под ножа на леля Хариет. — Тази жена заслужава повече от кално бельо.

— Защо?

— Чух, че планират да останат няколко дни. Сигурна съм, че ще имаш време да разбереш.

След вечерята чичо Паоло предлага на гостите да се оттеглят, но Щраус и Ласло поклащат глави и ме посочват. Вътре в мен нещо се свива. След описанието на леля Хариет нямам представа какво да очаквам от тези хора.

Събираме се в моята лаборатория, която отеснява при натъпканите в нея осем души. Това сме аз, екипът Имортис и представителите на Корпуса. Сядам на масата за прегледи и се надявам с всяка своя клетка, че няма да поискат да се съблека. За щастие не го правят, но претърсват всяка страница от архивите за мен, а те са огромни. Щраус и Ласло разпитват часове наред чичо Паоло и останалите от екипа. Какви левкоцити произвежда тялото ми срещу заразите? Каква е разликата между моите хромозоми и тези на обикновените хора?

А какво е обичайното ми ниво на теломераза? Бих могла да отговоря на всички тези въпроси насън. Но те не питат мен. Щраус и Ласло са тук от часове, но никой от двамата не ме е заговорил. Имам чувството, че ако кажа нещо, ще подскочат и ще ме зяпнат като амеба, която внезапно ги е попитала дали им е харесала закуската.

След въпросите искат да видят демонстрация на уникалните ми свойства, започвайки от непробиваемата ми кожа. Чичо Паоло взема скалпел и го подава на Щраус.

За малко да откажа, но майка ми, без дори да ме погледне в очите, взема ръката ми и ми навива ръкава, преди да успея да проговоря. На Щраус изглежда й е приятно да натиска скалпела върху кожата ми и си мисля, че сега разбирам защо леля Хариет изпитва толкова силно отвращение от нея.

— Забележително — казва тя, като диша дълбоко и подава скалпела на Ласло. — По нея няма и драскотина.

Принудена съм да се облегна назад и да не правя гримаси, докато Ласло прокарва острието по ръката и дори по бузата ми. Не ме порязва, но пак боли! Искам да изпищя, но не мога. Чичо Паоло е вперил поглед в мен през цялото време и ме принуждава да се подчинявам. Затова затварям очи и си мисля за бъдещето. За първия безсмъртен, който ще създам. Ще бъде мъж. Може би ще трябва да го кръстя. Може би… Бавно, сякаш изплува от вода, лицето на Ейо се появява в съзнанието ми. Може би ще го кръстя Джордж… Тялото на Ейо, което се извива в перфектно гмурване, когато скача от върха на водопада. Или Питър, или Жак… Очите на Ейо, пълни със звезди, докато седим край реката… Клаус, Свен или Хайнрих. Хубави имена. Всичките са на учени, които са били тук по едно или друго време… Ейо, който ме води през джунглата, протяга ръка и ме подканва да я поема…