Ужасът ме обгръща като студен, зъл вятър и ме пронизва от главата до краката. Нищо несъзнаващата Ейми, тръгнала на такава благородна, деликатна мисия и заловена от чудовища.

Заради мен. Всичко това е заради мен. От началото до края, дългият списък от имена и смърт, започващ още от 1902 година, безброй унищожени животи… всичко е заради мен.

Олюлявам се и чичо Харуто се напряга, вероятно усещайки, че съм на път да припадна. Но не го правя. Оставам на крака, защото истината, с която се сблъсквам е толкова ужасяваща, толкова унищожителна, че не мога да си позволя лукса да припадна.

Заслужавам да изстрадам тази истина.

Думите, които леля Хариет изрече само преди минути, препускат из мозъка ми: Не биха могли да вкарват обекти през цялото време — някой отвън би забелязал.

Освен ако обектите изобщо не идват от външния свят — защото учените си имат цяло село нищо неподозиращи жертви тук, в Амазония — Ай’оа. Моите Ай’оа. Някъде дълбоко в сърцето ми пламва огън.

Как смее да протяга окървавените си ръце към моите Ай’оа! Как смее да прави това с моята сладка невинна Ейми! Как смее да връчва в моите ръце иглата, която ще причини смъртта й? И да очаква аз да извърша неговото отвратително престъпление.

Чичо Паоло говори, описва ми процеса.

— Елизиумът ще потече във вените й и ще достигне сърцето, където се намира катализаторът — ето защо не можем да вземем няколко епруветки кръв и просто да я смесим с елизиум в петриева паничка. Сърцето ще усвои леталните химични вещества на елизиума и кръвта, която потече от него, ще бъде чист Имортис. Ще я вземем и ще побързаме с преливането. Важно е кръвта да е топла и свежа. Когато се охлади, Имортисът става безполезен.

Вече си е навил ръкава до лакътя и е намазал със спирт мястото, където ще се инжектира със свежата кръв, открадната от вените на умиращата Ейми.

Всички чакат. Наблюдават. Питат се дали съм достатъчно силна, достатъчно готова.

Гледам иглата, гледам и Ейми. Ръката й наистина потръпва. Искам да кажа: „Всички вие сте чудовища“, но от устата ми излизат други думи.

— Поне знаете ли името й? — прошепвам едва чуто.

Чичо Паоло вирва нос.

— Име? Пиа, наясно си с това. Тя е Обект 334. Нищо повече. Никой повече. Просто… мисли за нея като за още едно коте.

Тези думи — още едно коте — прекъсват тънката нишка, която все още ме свързва с чичо Паоло и проклетата му съдба.

— Тя не е животно! — изсъсквам. Лицето му се изменя в шокирана гримаса. — Тя е дете! Човешко същество! Не е лабораторен експеримент!

— Пиа! — Шокът преминава в гняв. Той пристъпва напред, а аз отстъпвам от него. Зад гърба ми точно толкова изненаданите учени се отдръпват от пътя ми. Каквото и да са очаквали от мен, се съмнявам да е било това.

Но кръвта ми отново потича, гореща, дива, безразсъдна и разярена до лудост. Мъката, вината, объркването, ужасът — всички емоции, които бушуваха в мен през последните няколко дни, — подпалват огъня, който прераства в експлозия. Поглъща ме, прелива и аз избухвам.

— Ти, чудовище! Всички вие! — Завъртам се към останалите. — Как можете да правите това? — Задушавам се от собствения си глас. — Майко, как можа!

— Пиа, успокой се — намесва се чичо Паоло. Използва успокояващия си глас, плавен и сладък като мед. — Само се успокой за минута. Няма нужда ти да го правиш. Не си готова. Сега виждам това. Твърде рано е…

— Не, не е твърде рано! Никога не е твърде рано да ми кажете най-после истината!

Той тръгва към мен. Бързо минавам зад масата, за да увелича разстоянието между нас.

— Пиа, само ме изслушай, моля те. Губиш самоконтрол!

— Чудовищата от килера! — изричам, спомняйки си нещо, което леля Ненин каза веднъж преди много време. Започвам едновременно да се треса и да се кикотя. — Чудовища от килера.

— Пиа… — Той ме поглежда тревожно. Смята, че съм се побъркала.

Може и да е така.

— Дай ми спринцовката — нарежда ми той. Другите тръгват покрай стените и застават между мен и вратата.

— Не — задържам я плътно до гърдите си. — Няма да успееш да я инжектираш. Не. Пусни я да си върви.

— Пиа, знаеш, че това е невъзможно. По дяволите, Пиа, стигнахме толкова далеч! Толкова сме близо. За това беше създадена, не разбираш ли? Това е твоето предназначение! Това е начинът, по който си създадена! Да се откажеш сега означава да се отречеш от самото си съществуване. Дължиш живота си — безкрайния си живот — на това, което се случва в тази стая!