Осъзнавам, че съм коленичила в калта с ръце в косата си и че лицето ми е покрито със сълзи.

— Не те заслужавам, Ейо. Върви си! Моля те! Защо не си тръгваш?

Очите му са много тъжни, сякаш изричам на глас собствените му мисли.

— Защото те обичам, Пиа. Ето защо. Обичам те. Затова ако трябва, ще се катеря по тази ограда отново и отново. Обичам те, обичам те, обичам те. Опитвах се да ти го кажа.

Любов. Толкова сладка и обикновена дума. Дума, към която без да знам съм се стремяла през целия си живот — особено откакто срещнах Ейо. Но чак сега го разбирам. Когато я чувам от него, знам така, както не мога да знам нищо друго — числа, формули, научни термини, — знам, че е истина. Една дупка в сърцето ми, за чието съществуване не съм и подозирала, е запълнена.

Издишам бавно и го гледам удивено. След всичко, което знаеш за мен… загиналите, жертвите, злото…

— Обичаш ме? — прошепвам, като знам, че няма време, но и че може да нямам друг шанс да го попитам.

Имам нужда да му кажа. Да му кажа, че изпитвам същото към него, че винаги съм го изпитвала, още от самото начало. От онази първа нощ в джунглата, когато… се влюбих… но не го разбрах. Но сега го разбирам. О, да, разбирам.

— Ейо, аз…

Внезапно чувам викове и откраднатото ни време свършва. Обръщам се и виждам размазани от дъжда силуети, които се показват зад ъгъла и се устремяват към мен. Твърде късно. Точно като Алекс и Мариан. Закъсняхме.

— Ейо, бягай! — изкрещявам, щом ме достигат. Силни ръце ме сграбчват и ме повличат нанякъде. Виждам от другата страна на оградата мъже, които се приближават към Ейо. Не, не, не…

— Бягай, Ейо! Моля те! Обещавам, че ще те намеря!

И той ги вижда, но вместо да побегне, се изправя пред Тимоти, който стига първи до него. Ахвам, когато Тимоти замахва с юмрук, но Ейо го избягва и забива собствения си юмрук в брадичката на гарда. Главата на Тимоти отскача назад от удара, но той не губи равновесие — обръща се гневно към Ейо и пак нанася удар. Сигурно все още е под въздействието на тока, защото прави опит да избегне удара, но вместо това залита и ударът на Тимоти попада точно в корема му.

— Ейо! — пищя аз.

Той се изправя на крака, но е късно. Тимоти го хваща за китката и го дърпа. Ейо се бори и дори силата на Тимоти е подложена на изпитание от момчето Ай’оа. Но пристигат и други мъже и скоро Ейо е обграден и го държат десетки ръце.

— НЕ! — крещя аз и се мъча да се освободя от Паоло.

— Спри, Пиа! — заповядва той. — Тимоти! Доведи момчето в лабораторията.

При тези думи силата ме напуска. Обръщам ужасен поглед към човека, когото някога смятах за герой. В лабораторията?

— Точно така, Пиа. Изглежда днес все пак ще приготвим Имортис.

Ейо сипе заплахи и обиди, но трима мъже го държат здраво и го пренасят през комплекса. Той се мята и се бори, кожата му е хлъзгава от дъжда и им създава значителни трудности да го удържат, но въпреки това не успява да се измъкне. Имам чувството, че са забили нож в корема ми и с всяка следваща стъпка острието влиза все по-дълбоко.

Отвеждат ни обратно в лабораторията, където Ейми се размина на косъм със смъртта. Тимоти и хората му се мъчат да удържат Ейо, докато Джейкъб и Харуто завързват с колани ръцете, глезените, тялото и врата му към масата. Сергей му запушва устата и така спира гневните му викове.

Паоло казва с ужасяващо приятен глас:

— Хайде да пробваме пак.

Насочвам поглед към калните си обувки и не казвам нищо, твърдо решена да мълча и да запазя спокойствие, докато умът ми трескаво търси изход. Но такъв няма. В главата ми са единствено думите на Ейо. Обичам те.

— Харуто! — Паоло протяга ръка и Харуто му подава спринцовка. Няма нужда да питам каква е течността в нея. Въпреки решението ми да запазя спокойствие, сърцето ми се разтуптява още по-бързо.

— Ела! — Той прави жест към Сергей и Джейкъб и те ме бутат напред. Когато отказвам да помръдна, ме вдигат и ме изблъскват до Ейо, който продължава да се съпротивлява. Бих искала да имам същия боен дух, но той, изглежда, ме е напуснал.

Паоло поставя спринцовката в ръката ми и когато продължавам да стоя с опънати пръсти, той ги сгъва насила.

— Няма да го направя. Не можете да ме накарате! — Съпротивлявам се и се мъча да пусна спринцовката на земята. Паоло вади анкерпласт и облепва юмрука ми. Сълзи изгарят очите ми, но отказвам да се предам. Трябва да мисля ясно.

Само че започвам да губя надежда.

— Мислиш си, че ако ме принудиш да го направя веднъж, ще промениш решението ми? — питам с глас между шепот и ръмжене.

— Разбира се, че не, мила моя — прошепва Паоло в ухото ми, а брадата му ме гъделичка по врата. — Ще го променя, след като те накарам да го направиш десет или петдесет пъти, или колкото пъти е необходимо. Все пак — той махва с ръка, — имаме цяло село, върху което да се упражняваме.