— Ейо, трябва да се върна там.

— Какво? Защо? Папи ми каза, че ако чуеш историята, ще ми позволиш да те отведа.

Сядам, поемам дълбоко дъх и бавно издишвам.

— Трябва да разбера дали е истина, Ейо. Трябва да се върна и да го видя със собствените си очи. Както ти каза, може да е просто легенда. Но знам как ще разбера.

— Ще дойда с теб.

— Не, моля те, недей. Ако е истина… о, Ейо… ако е истина, тогава чичо Антонио е бил прав. За всичко. — Има зло в Литъл Кейм. — Стой тук. Моля те. Знам къде да те намеря.

Ейо се напряга, но накрая кимва.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. — Изправям се и чакам, докато главата ми престане да се върти. — Наистина не знам.

Връщането към Литъл Кейм е кошмарно. Сякаш джунглата е направена от хартия, а аз съм кукла на конци, която се движи тромаво и неестествено през нея. Вървя бързо, защото не искам чичо Антонио да ме настигне. Надявам се, че ще остане по-дълго при Ай’оа.

Трябва да проверя историята на Калуакоа. Ако тази легенда, разказана край огньовете в джунглата от древния шаман, означава това, което си мисля, то най-ужасните страхове на чичо Антонио ще се сбъднат — истината ще ме унищожи. Вече усещам действието й, усещам как гризе като плъх всяка мисъл, която минава през главата ми.

Литъл Кейм е почти толкова тъмен, колкото и джунглата. Нося се през него като призрак, който се е завърнал, за да броди. Изглежда всички спят. Прозорците не светят, в сенките няма гласове. Сама съм, което е страшно. Предпочитам да съм заключена в някоя килия в Лаборатории Б, отколкото да съм заключена в главата си единствено със своя собствен глас за компания.

Обмислям дали да не се насоча право към спалнята си, да затворя вратата и да се пъхна в леглото. Да се скрия под завивките и никога повече да не се показвам. Просто да се заключа в стая, в която никой — чичовци, лели, Ейо, истината — да не може да ме открие. Но не постъпвам така. Заобикалям стъклената къща и отивам при хининовото дърво, където чичо Антонио ме намери да плача и където разбрах, че той е бащата на Ейо.

Тъмна нощ е, но моите елизиеви очи различават листата на дървото и стръковете трева, върху които коленича. Бавно прокарвам ръце по тревата, като опипвам внимателно с пръсти в случай че не успея да го видя с очите си. Ако изобщо е тук. Надявам се с всяка клетка на тялото си, че не е.

След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса.

Тревата е покрита с роса, която бързо навлажнява ръцете и дрехите ми. Всяко стръкче е меко, докато пръстите ми не докоснат върха му, който е остър като игла.

Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му.

Очите, а не ръцете ми го откриват точно преди да се откажа и да изпитам облекчение. Но няма да има облекчение за мен, не и тази нощ, защото ето го тук, точно на мястото, където падаха сълзите ми. В мрака изглежда сиво и неясно, но не може да бъде сбъркано. Колкото по-дълго се взирам, толкова повече цветове се появяват. Лилави венчелистчета със златни краища, структура, подобна на орхидея и спираща дъха красота. Не очаквах цвете. Очаквах младо стръкче, може би дори с пъпка, но не и напълно развит цвят.

Два дни. Пораснало е само за два дни.

Какво научно обяснение би могъл да даде чичо Паоло на това?

Спорите, от които елизиумът расте, се съдържат в сълзите на безсмъртните, в ДНК на хора, които имат елизиум в генетичния си код. В това има някаква логика, но налудничава и нечувана в науката. През цялото това време учените никога не са го проумели — а „невежите“ Ай’оа винаги са го знаели.

Връщам се в стаята си, лягам на леглото и държа цветето в ръцете си, като внимавам да не го наведа и да не излея нектара. Такава красота. Такъв ужас. И двете се съдържат в едно-единствено цвете.

Чувам леко почукване на вратата си, последвано от гласа на чичо Антонио.

— Може ли да вляза?

— Моля те — отговарям достатъчно силно, за да ме чуе, — върви си. Имам нужда от малко време.

— Пиа… — Усещам безсилието в гласа му. — Добре. Хубаво. Ще ти дам време. Но трябва да знаеш, че не ни е останало много.

— Знам.

След като си тръгва, отново разглеждам цветето и усещам кадифения му допир.

Катализаторът изобщо не е цвете. А човек или много хора. В легендата е описано всичко — един човек пие смъртоносния нектар на елизиума и умира, другите пият от кръвта му.

Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник.

Пет поколения. Отнема пет поколения на смърт, за да бъде произведен един „защитник“, един Тапумири. Ако цяло едно цяло село е под генетичното въздействие на елизиума, има логика по едно дете на всяко поколение да бъде безсмъртно.

Ягуар, богомолка, луна. Капукири видя знака в очите ми, във въртящите се цветове, забележими само на светлината на огън.