— Досетих се, че е град — отвръщам на чичо Уил. — Там сигурно има повече хора, отколкото в Литъл Кейм.

Представям си друг Литъл Кейм със същите сгради, но с разменени места.

— Не е трябвало да ти казва нищо — мърмори майка ми. — Не ми харесва вида на тази Фийлдс. Толкова е несдържана и непредсказуема.

— Тя не е математическа задача. Не можеш да извадиш от нея частите, които не ти харесват. — Още докато го изричам, се чудя защо защитавам доктор Непохватка. И аз не харесвам вида й.

Чичо Уил се засмива на това. Сега майка ми се намръщва и размахва ножа си към него.

— А ти също не трябва да казваш нищо. На Паоло това няма да му хареса. — Тя пак се оглежда. Готвачът се приближава с поднос с топли хлебчета, но все още е прекалено далеч от нас, за да чуе разговора ни.

— Защо да не трябва да казва нищо? — предизвиквам я аз. — Може пък аз да искам да знам нещо за Сан Франциско.

— Няма нужда да се занимаваш с нищо друго, освен с уроците си — казва майка ми твърдо. — Когато дойде време, трябва да си готова да поемеш работата на доктор Алвес.

— Чичо Паоло не е чак толкова стар. Ще бъде тук още дълги години.

Подготвят ме някой ден да заема мястото на чичо Паоло като директор, за да не се налага никога чичо Тимоти да води друг главен учен за Литъл Кейм. Аз ще отговарям за всичко. Завинаги. Ще следвам съдбата, за която си мечтая от години — да създавам други като мен. Мой собствен вид. Безсмъртни перфектни хора, които на свой ред ще помогнат за създаването на още повече като нас. След време вече няма да бъдем изолирана група, скрита в джунглата, а раса. При мисълта за този ден почти се просълзявам, толкова много го искам.

Всичко е част от плана, който доктор Фолк е съставил преди век. Или повечето е част от този план. Инцидентът не е бил в плана, но въпреки това се е случил.

Ако не беше инцидентът, Алекс и Мариан щяха да си имат момиченце. Когато избягали от Литъл Кейм, Мариан била бременна. Момиченцето трябвало да има деца с чичо Антонио и техният син щеше да бъде моят „господин Перфектен“, както го нарече доктор Непохватка. И заедно щяхме да сложим началото на нова раса. Дотук с великия план на доктор Фолк.

Алекс и Мариан умрели, а моят безсмъртен другар загинал заедно с тях. И сега ще трябва да изчакам чичо Паоло да го създаде отначало. А той няма да го стори, докато не реши, че съм готова да му помогна. Което означава, че ще трябва да премина през още тестове на Уикам. При тази мисъл губя напълно апетит и си спомням неравния пулс на врабчето в ръката ми.

— Бих искал да видя Сан Франциско — казва баща ми замечтано, като побутва скаридата в чинията си.

— Това е глупаво — заявява майка ми. — Никога няма да видиш Сан Франциско. Мястото ти е тук, в Литъл Кейм.

Взирам се ту в единия, ту в другия си родител и изведнъж се чудя дали някога са поглеждали навън през прозорците си, както правя аз. Чудя се дали са мразели оградата като мен и дали джунглата е зовяла и тях. Те са били навън, разбира се. Баща ми понякога излиза с чичо Антонио, за да събира образци, а майка ми е стигала до Литъл Мисисипи. Един ден чичо Паоло ще пусне и мен, но чакането е толкова мъчително.

— Чичо Уил — питам аз и си взимам банан, — виждал ли си някога карта на света?

Питам него, защото знам какво ще ми отговори майка ми: „Разбира се, че не е виждал, Пиа, това е глупаво“. Но виждам, че дори и той се притеснява от този обрат на разговора.

— Не, Пиа, не. — Той не добавя нищо повече, избърсва си устата, захвърля салфетката на масата и се изправя. — Имам да направя няколко теста в лабораторията.

Гледам как си отива и изпитвам желание и аз да имам лаборатория, в която да избягам. А разполагам само със стъклена стая. В такива моменти почти ми се приисква да не ги бях спирала да измажат стените, колкото и да обичам гледката.

Стъклената стая е идеална да гледаш навън, но не е много добро скривалище.

Днес навършвам седемнайсет години.

Седемнайсет рождени дни са зад гърба ми. А пред мен е цяла вечност от тях.

Стъмва се и вадя роклята, избрана ми от доктор Непохватка. Когато заставам пред огледалото и се оглеждам, се зашеметявам. Независимо какво е мнението ми за доктор Непохватка, не мога да отрека, че роклята е красива. Отива ми на очите, както каза майка ми. Те са със същия синьозелен цвят като дъждовната гора. Забождам с фиби няколко кичура от косата си над едното ухо и оставям другите да падат свободно от двете страни на лицето ми.