Така и нямаше никога да науча за партитата, ако не беше портиерът Кларънс. Една вечер, докато се хранех в трапезарията, той забрави, че седя наблизо и започна да разказва какъв е бил животът му преди да дойде в Литъл Кейм. На никого не е разрешено да говори за предишния си живот. Това е първото правило, което всеки трябва да прочете и подпише в деня на пристигането си тук. Но понякога хората забравят и чувам разни истории. Кларънс говореше за деня, в който се запознал жена си на парти с рокли, смокинги и торта. След като жена му загинала в автомобилна катастрофа, той оставил всичко и дошъл тук.

Беше тъжна история, но ме накара да мечтая за партита. Когато поисках от чичо Паоло парти с рокли и торти, той ме накара да му кажа откъде съм чула за това. Обясних му, че съм намерила информация в речника, което беше лъжа, но той ми разреши да си направя парти. Понякога се чудя защо всички са толкова плахи около него — чичо Паоло е по-добър човек, отколкото показва.

Долавям отражението си в стъклената стена, на фона на дъждовната гора. Обръщам се бавно, за да видя пълния ефект на роклята. Отразеният цвят почти се смесва с джунглата отвъд, сякаш не съм облечена в плат, а в листа.

Отивам до прозореца и опирам длани в стъклото. Перфектна вечер за перфектно парти. Поглеждам през балдахина от дървета и виждам ясно звездно небе. Пълната луна свети над памуковите дървета и палмите, но листата и лианите са толкова нагъсто, че лъчите й почти не достигат земята. Все пак виждам едно място, където блед сребърен лъч прониква през балдахина и обагря по-ниските клони. Светлината танцува по листата и си проправя път през храстите — лунна пътека, невидима през деня. Ако бях пеперуда, щях да последвам тази пътека към сърцето на джунглата, може би дори до Долината на Фолк, където расте елизиумът.

За миг не желая партита, торти и рокли. Тези неща ненадейно започват да ми изглеждат кухи и глупави. Вместо това искам да извървя сребърната пътека до края й и никога да не поглеждам назад. Притискам ръцете си към студеното стъкло, взирам се в джунглата и се чудя какви ли тайни се крият в сенките й.

Внезапно забелязвам движение. От храсталака изниква коати и се приближава към оградата. Дългата му черна опашка сочи право към небето. Души оградата и за момент изпадам в ужас, че ще я докосне и ще го удари ток. Електрическите импулси са на всеки 1,2 секунди и са с напрежение, достатъчно само да възпре неканени гости, но малко животно като коати би могло да пострада сериозно. То обаче явно надушва опасността, защото разтърсва глава и се обръща назад.

Изчезва в листата и моето умопомрачение си отива с него. Засмивам се високо на собствените си налудничави мисли — сериозно, да избягам в джунглата през нощта? — и се разбързвам за своето парти.

В средата на Литъл Кейм има градина. Една голяма част е отделена за отглеждане на зеленчуци и плодове, но останалата се състои от алеи, изкуствени езерца и цветни лехи. Усещам аромата на орхидеите още преди да стигна в градината. Те ухаят най-сладко вечер, за да привличат нощните пеперуди, които разнасят прашеца им из джунглата.

Там ме чака тълпа. Щом ме виждат, започват да подвикват, а аз се разсмивам при вида им. Повечето мъже са с костюми, които са донесли преди години с идването си в Литъл Кейм и съм сигурна, че ги обличат за първи път оттогава. Всичките са измачкани или не са им съвсем по мярка. Някои, включително баща ми и чичо Паоло, са в смокинги, които сигурно чичо Тимоти им е донесъл от външния свят. Майка ми е облякла сребриста рокля, а в косата й има орхидеи. Тя изобщо не прилича на сериозната, строга жена, която обикновено обикаля наоколо по тениска и шорти. Досега не съм осъзнавала колко е красива. Няколкото бръчици на лицето й сякаш са изчезнали и тя се усмихва и държи чичо Паоло за ръка.

Щом ме вижда, тя пуска чичо Паоло и протяга ръце към мен.

— О, Пиа! — Пръстите й докосват изящните ръкави на роклята. — Я се завърти да те видя.

— Защо? Нещо лошо ли има? — питам аз и бавно се завъртам. Майка ми винаги ще намери някаква грешка.

Но когато се обръщам пак към нея, в очите й не виждам презрение, а сълзи. Оставам с отворена уста. Сълзи? Майка ми? Нечувано.

— Добре ли си? — питам несигурно аз.

Тя се усмихва.

— Толкова си пораснала, Пиа. Седемнайсетгодишна. — Изведнъж, сякаш моментът вече не е достатъчно странен, тя ме дърпа към себе си и ме прегръща. Прегръдка. Последния път, когато ме прегърна, още не можех да ходя. Замръзвам от учудване, после бавно отвръщам на прегръдката. Поглеждам през рамото й към чичо Паоло и той ми отвръща със също толкова учуден поглед.

Когато майка ми ме пуска, ме обзема топло чувство. Може би не я познавам така добре, както си мисля.

— Хайде, Пиа — казва тя. — Партито ти те чака.

Навсякъде из градината са запалени факли. Пламъците им се люшкат и извиват — десетки мънички оранжеви и бели танцьори, които създават с телата си беззвучна огнена музика. За момент съм хипнотизирана и изпитвам силно желание да затанцувам с тях. Факлите са разточителство, специален подарък, за който не съм молила. Когато в Литъл Кейм се стъмни, оставяме възможно най-малко светлина. Чичо Тимоти веднъж ми каза, че външният свят има очи в небето — сателити, изстреляни високо в небето, откъдето наблюдават всичко под себе си. През деня сме скрити под многото палми, памукови дървета и капирони, растящи между сградите. Но нощем светлината би се виждала дори през гъстия им балдахин.