— Каза, че ще го включи в инструктажа ми довечера, но…

— Тя се навежда напред и прошепва: — Аз съм доста нетърпелива жена. Затова давай, разкажи ми.

— Добре — започвам, развълнувана, че си имам слушател. Никога досега не съм имала възможността да разкажа на някого историята си, не и по този начин. — Всичко започнало преди 100 години, през 1902 година. Група учени пристигнали в джунглата, за да търсят нови растения, които да използват за лекарства. Те навлезли доста по-навътре от предшествениците си и срещнали туземци, които никога до този момент не били виждали хора с бяла кожа и мустаци. Експедицията била водена от биолог и ботаник на име Хайнрих Фолк. Той чул за растение в самото сърце на джунглата, което удължавало човешкия живот. Всички други смятали това за мит. Подобни истории били по-многобройни от листата на памуково дърво и никоя от тях не била доказана. Но доктор Фолк го открил. Epidendrum elysius. Нарекъл го елизиум. В цялата дъждовна гора и в целия свят то се среща само на едно-единствено място. Долината на Фолк. Казват, че не е далеч оттук, но самата аз никога да не съм ходила там.

— И какво направили после с това вълшебно цвете? — пита тя. Усещам как скептицизмът й се завръща. Това е хубаво. Все още не съм завършила историята си.

— Не е вълшебно. Това е наука. И те убива за минути, ако го изядеш или изпиеш нектара, който се събира в цветовете му.

Никога не съм виждала долината на Фолк, но съм виждала елизиум. Чичо Антонио веднъж ми донесе стрък от безценното растение, залегнало в основата на моето съществуване. То е тъмнолилаво и върховете на цветовете са златисти. Не изглежда много по-различно от някои от моите орхидеи на прозореца. Пробвах да го пресадя, но то умря. Не бях първата, която опитва. Една от най-големите надежди на учените на Литъл Кейм е да разберат как да разсаждат елизиум. Засега — без успех. Нямаше да е такъв проблем, ако знаехме как се възпроизвежда, но това е друга мистерия. Цветята, които сега растат в долината на Фолк, са съвсем същите, които Фолк и екипът му открили. Елизиумът не показва жизнен цикъл и доколкото ни е известно, не се възпроизвежда.

Доктор Непохватка изсумтява и си спомня за цигарата си. Преди обаче да дръпне пак, казва:

— Прилича ми на измислица. Значи това се е случило навремето с Фолк? Появява се самоуверено, дава име на растението, кръщава мястото на свое име, на бърза ръка изяжда тъпото цвете и пада мъртъв.

— Не, изобщо не се е случило така. Те устроили лагер и започнали да експериментират с плъхове, това направили. Местели лагера напред-назад и най-накрая се установили за постоянно тук, където сме сега. Мисля, че Уикам — наследникът на доктор Фолк — го нарекъл Литъл Кеймбридж.

Същият, който разработил тестовете на Уикам с цел да оценяват новите учени, преди да ги включат в проекта. Чудя се какъв е бил тестът на Уикам за доктор Непохватка.

— Е, каква е тази карта?

— Ще стигна и до това. Малко търпение. — Прибирам косата си зад ушите и поемам дълбоко дъх. — И така, експериментирали с плъхове. Открили как да добавят нектар от друго цвете към елизиума и да неутрализират смъртоносния ефект, за да го инжектират безопасно на плъхове и хора. Никога не съм виждала другото цвете, но чичо Паоло ми казва, че то се нарича само катализатор. Трябва да е рядко, защото не го намирам в никоя енциклопедия, нито в базите данни. Все едно, започнали да инжектират плъхове, но нищо не се случило — те живеели, колкото обикновено живеят плъховете, и умирали, когато остареят. Край на историята.

— Това ли е всичко?

— Кое?

— Това ли е краят на историята?

— Разбира се, че не! — Тази жена може и да е инженер биомедик, но започвам да си мисля, че май е и освидетелстван идиот. — Защото се случило нещо, което никой не очаквал. Учените инжектирали поколението на плъховете и следващото поколение с Имортис — не смъртоносната форма на елизиум, получена с помощта на катализатора, — без да се надяват, че от това ще излезе нещо. Плъховете живеели, после умирали и не давали признаци за нищо необикновено. До… — Прекосявам стаята, вдигам капака на стъклената клетка и изваждам плъха от нея. — До Рузвелт.

Подавам го на доктор Непохватка с надеждата, че макар и доктор по биология, ще изпищи и ще се дръпне. Вместо това тя поема Рузвелт от ръцете ми и започва да му гука, сякаш е котенце.

— Рузвелт е роден през 1904 година — продължавам аз.

Тя едва не го изпуска и той изцвърчава възмутено.

— Лъжеш!

— Разбира се, че не лъжа. Рузвелт е на над сто години. Плъховете живеят най-много две-три години.

Доктор Непохватка се втренчва в Рузвелт, а после в мен.

— И какво се случило после?

Аха. Сега пак й става интересно и този път знам, че иска да научи всичко.

— Ами, Рузвелт поднесъл още няколко изненади. Той бил роден сам в котилото си, което само по себе си е необикновено. Когато доктор Фолк пробвал да го инжектира с Имортис, иглата на спринцовката се счупила. Това се случило и със следващите десетина игли, които опитал да използва. Да, кожата на Рузвелт е дебела като моята. С други думи, напълно непробиваема. А освен това той е по-бърз и по-подвижен от всеки друг плъх. Да-да. — Тя ме поглежда въпросително и аз кимам: — Също като мен. И най-важното, минават три, четири, двайсет години, а Рузвелт продължава да си живее все така доволен и здрав, колкото е възможно за един плъх. Разбира се, доктор Фолк експериментира със стотици плъхове и разкрива тайната.

Правя пауза, за да се насладя на начина, по който доктор Непохватка попива всяка моя дума. Накрая казвам:

— Предава се по наследство чрез постепенно изменение на генома на човека или плъха. Необходими са пет поколения — нито повече, нито по-малко, — които да се инжектират периодично с Имортис, за да може безсмъртният ген на цветето да се усвои в генетичния код на плъха или човека. Доктор Фолк се завърнал във външния свят и намерил трийсет и двамата възможно най-здрави, атлетични, блестящи и красиви млади хора, които обществото можело да предложи. Довел ги в Литъл Кейм — от този момент мястото започнало наистина да процъфтява — и започнал да ги инжектира. Те имали деца, децата им имали деца и аз съм тяхно дете.