— Добре дошла в джунглата, Пиа! — казва той.

Усмихвам му се в отговор, но бързо поглеждам настрани, за да не забележи колко вяло го правя.

Долината на Глен е само на четири километра. Паркираме, и два километра и половина вървим пеша, защото пътят извива на юг към Литъл Мисисипи, а долината се намира на запад. Джунглата днес е изпълнена с изпарения, макар че не е много горещо. Но с всяко вдишване въздухът става все по-влажен. Учените ругаят и се задъхват, пристъпват трудно под товара, който носят и се мръщят, когато майка ми ги подканва да побързат. Чичо Паоло поклаща глава към тях и се примирява, че трябва да ги изчака. И той се поти, но изглежда изпълнен с енергия, която не намалява от усилието. Поглеждам го и мога да се закълна, че се тресе от вълнение. Минали са осемнайсет години, откакто за последен път е правен Имортис. Било е за родителите ми, година и нещо преди да ме заченат. Чичо Паоло и тогава е бил тук, но ръководителят е бил друг — казвал се е доктор Сато и се е пенсионирал малко преди да се родя. Тъй че това е първият шанс на чичо Паоло да направи сам Имортис, да бъде човекът, който надзирава целият процес.

След като съобщи за днешната екскурзия, го попитах защо отиваме толкова скоро. Още не е пристигнал никой от новите обекти, а и аз не знам много за Имортис. Знам, че трябва да бъде използван до седмица, след като е направен — иначе губи свойствата си. Отговорът на чичо Паоло беше изненадващ:

— Както изглежда, Пиа, един от обектите вече е тук: аз. Да, лично ще се присъединя към проекта Имортис и като част от него ще получа първата инжекция. — Доколкото знам, той е първият учен, който предлага себе си за тази роля. Не е учудващо, че е толкова нетърпелив. Той влага в тази екскурзия повече от всички останали, освен може би от мен.

Знам, че чичо Паоло винаги е мечтал да повлияе върху бъдещето на човечеството, като създаде безсмъртни, но той прави допълнителна крачка, като включва своя генетичен код в гените, които накрая ще произведат господин Перфектен. Чудя се дали когато някоя от обектите жени роди сина на чичо Паоло, — детето ще бъде гледано по различен начин от останалите? Внезапно започвам да се питам дали планът му е не само с цел да окаже още повече влияние върху проекта, а просто да има дъщеря или син. Това е въпрос, който никога не съм задавала на него или на някой друг от учените. Те искат ли деца? Във всички живи същества е заложен стремеж да се размножават, основен биологичен инстинкт, и повечето от тях са жертвали това, за да работят тук. По времето, когато се пенсионират, вече ще бъде твърде късно да имат деца.

Още веднъж си напомням колко много е вложено в мен и в проекта Имортис и когато се замислям как снощи бях на косъм да изоставя всичко, се засрамвам от себе си.

Все пак съжалявам за нещо. За болката в очите на Ейо, когато побягнах…

Но не мога да мисля за това. Трябва да бъда силна. Вървим по тясна пътека и вместо да се нагаждам към мъчително бавната крачка на другите, тръгвам напред. В резултат достигам долината около пет минути преди тях. Изкачвам се по нисък склон, покрит с яркозелена папрат и червени хеликонии, спускам се надолу и пред мен се разкрива Долината на Фолк.

За момент стоя и гледам с широко отворени очи. Долината не е по-голяма от двора на Литъл Кейм, но цялата е залята от лилави орхидеи, като чаша, пълна с лилаво вино. Те са по-големи и по-сложни от повечето видове орхидеи и цветовете им са обрамчени със злато. Неописуемо красиви са. Гледката на долината след толкова години на гадаене повдига духа ми. Чичо Антонио със сигурност греши. Не е възможно такава красота да съществува редом до злото от представите му, независимо какво е то.

Внезапно започвам да се чудя дали и цветето катализатор расте тук, но виждам само елизиум.

Посреща ме Диксън, един от хората на чичо Тимоти. Пита ме къде са останалите и когато му казвам, че се мъчат с екипировката, той простенва, изплюва се върху папратите и отива да им помогне, като ме оставя сама в долината.

До езерото от цветя има гладка скала. Сядам на нея, навеждам се към най-близкото цвете и ето, в малката чашка, образувана от венчелистчетата му, виждам няколко унции от нектара на безсмъртието. Изумително, как животът и смъртта могат да бъдат толкова силно свързани в този цвят и само присъствието на катализатора да прави разликата между тях.

— Пиа?

Обръщам се и виждам скрито сред папратовите листа лице. Замръзвам, а после скачам на крака и свивам юмруци.

— Какво искаш?

Ейо е почти невидим. Може да е стоял там незабелязан цял ден.

— Да ти кажа, че съжалявам. Не исках да те ядосам.

— Ейо, учените ще са тук всяка минута. Трябва да си вървиш!

Той поклаща глава по своя упорит начин.

— Ще липсваш на всички, особено на Ейми. Тя пита за теб.

— Просто забравете за мен, и двамата с чичо Антонио! Сега съм на мястото си и правя това, което трябва. И съм тази, която трябва да бъда! Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам, че те ядосах и съжалявам. — Лицето му е изрисувано, а очите му са умоляващи. Трудно ми е да остана непоколебима, когато ме гледа по този начин. — Накажи ме, ако искаш, но моля те, недей наказва Ейми. Нито баща ми.

Хвърлям поглед към пътеката, за да се уверя, че сме сами, но не знам колко време ще продължи това. Намръщвам се към Ейо и соча към джунглата.

— Върви си, Ейо! Остави ме сама! Наистина! Не искам да виждам Ай’оа повече — теб, Ейми или някой друг! Хайде върви си!