По-късно вечерта решавам да отида да плувам, но там ме чака Антонио. Седнал е на ръба на басейна и е потопил крака във водата. Наоколо няма никой друг. Знам, че не мога да го отбягвам повече.

— Той говори ли с теб? — пита ме, когато скачам във водата.

Потапям се на дъното на басейна и оставам там почти минута. Излизам на повърхността, избърсвам очи и кимвам.

— Няма да отида. — Започвам да плувам по гръб и ми се иска чичо Антонио да се откаже и да си отиде.

— Пиа, ела тук.

— Не.

— Ела тук.

Неохотно и раздразнено, поемам бавно към него. Когато се приближавам достатъчно, той ме хваща за китката и ме издърпва близо до себе си, за да не изчезна отново във водата.

— Чичо Антонио! — Мъча се да се освободя, но той стиска още по-силно.

— Някой казвал ти е какво се случи с бабите и дядовците ти, Пиа? И с моите родители?

— Напуснали са Литъл Кейм — отговарям гневно. — За да заживеят във външния свят.

Той поклаща глава.

— Лъжи. Не са напуснали Литъл Кейм. Никога не са имали шанса да го направят, защото след „инцидента“ на Алекс и Мариан бяха заключени в Лаборатории Б, където… — той вдишва и издишва няколко пъти, — където умряха.

— Умряха? — прошепвам. — Как?

— По онова време Сато беше шеф. Той беше по-нетърпелив от Паоло и искаше да открие начин да заобиколи петте поколения чакане за раждането на безсмъртен. Искаше безсмъртие за себе си и… — Чичо Антонио затваря очи и поема въздух. Щом отново ги отваря, гневът е изчезнал и е заменен от тъга. — Той ги използва, за да тества върху тях различни варианти на Имортис. Всички умряха за няколко дни, а телата им…

— Спри — прошепвам, защото изглежда толкова нещастен.

И защото не искам да чуя това.

Но той е безмилостен.

— След като Сато приключи, телата им бяха захвърлени в джунглата, за да се разложат там.

— Но майка ми…

— Майка ти знае истината, Пиа, но много отдавна се превърна в една от тях. Бог знае защо. Може би от страх, че същото може да сполети и нея. А и заради Паоло, разбира се — поклати глава чичо Антонио. — Тя се влюби в него в мига, в който той пристигна, преди години. Беше само на петнайсет, когато той дойде, но в момента, в който го зърна, стана негова. Напълно. И оттогава нататък намрази горкия ти баща. Паоло беше всичко, което Уил не е, а тя негодуваше, че е предназначена за Уил. Все пак стори добре, че избра него. Той е по-добър от Паоло, макар и да не го показва.

Водата сякаш е изстинала с трийсет градуса, но не температурата е виновна за изтръпването на ръката ми. Не. Моля те, не. Той беше прав. По-ужасно е, отколкото някога съм предполагала. Мисля си за помещенията в Лаборатории Б, за петната по подовете и стените… петната от кръв. Вдлъбнатините, направени от ноктите на собствените ми баби и дядовци, подлудени може би от болка и клаустрофобия. Колко дълго са оцелели в онези тъмни клетки преди експериментите на Сато да им отнемат живота? Дали когато са умрели, е било с облекчение?

Как майка ми живее със знанието какво се е случило? А баща ми? Той е прекалено тих и плах… може би това е причината. Винаги съм си мислила, че се крие от нещо, но никога не съм знаела от какво.

Но дори и тази ужасна истина — макар и да искам, не се съмнявам, че е истина, защото никоя лъжа не може да предизвика такава болка на лицето на чичо Антонио — не е най-лошото нещо. Той все още не ми е дал най-търсения от мен отговор. Макар че след това, което ми каза, не съм сигурна дали искам да го получа.

— Защо избягаха Алекс и Мариан, чичо Антонио?

— Ела с мен при Ай’оа, Пиа, и ще разбереш. Заклевам се, че няма да искам от теб нищо повече. Ела с мен веднъж и ако не промениш решението си, ще знам, че наистина си една от тях. Дори сам ще ти подам лабораторната ти престилка.

Думите му са твърди и режещи, но в погледа му виждам отчаяние и молба.

— Ако не заради мен — продължава той, — иди заради Ейо. За един последен път. Доколкото разбрах, той е рискувал живота си, за да спаси твоя. Дължиш му поне толкова.

След тези думи той се изправя, обува си сандалите и ме оставя да се гмурна под водата още веднъж. Но не го правя. Гледам го как си тръгва и срещам очите му, когато се спира на вратата и поглежда назад.

— Ще те чакам в тунела в полунощ. — Тъгата в очите му е толкова дълбока, че може да се удавиш в нея. — Твърде късно е за Алекс и Мариан, Пиа. Твърде късно е за мен, за майка ти и за прародителите ти. Не е твърде късно за теб, но времето ти изтича.

Той си тръгва, а мокрите му сандали шляпат по плочките. Плувам по гръб до средата на басейна и си мисля за снимката, която майка ми ми показа на рождения ми ден и за размазания силует на дядо ми.