Миналото сякаш плава около мен, оцветява водата в черно и се мъчи да ме издърпа надолу и да ме удави. Басейнът вече не ми носи утеха. Когато се взирам в стъкления таван, вместо него виждам размазаните лица на хора, които никога не съм познавала. Хора, чиято кръв тече във вените ми и които са имали ужасяваща смърт. Те вече са запечатани в паметта ми и нищо не може никога да ги изличи оттам.

— Ти дойде.

— Да.

Ейо поглежда зад мен.

— Папи.

— Здравей, Ейо — казва тихо чичо Антонио. Откакто се срещнахме в електрическата станция, той изрече само няколко думи. Изглежда изцеден, сякаш връщането в миналото е изсмукало цялата му енергия и воля.

— Какво има да ми казва Капукири? — питам неспокойно.

— Тук е и те чака — отвръща Ейо. — Той каза, че ще дойдеш. — Очите му оглеждат врата ми. — Носиш огърлицата.

Пръстите му докосват каменната птичка и аз кимвам.

Ейо ни води към центъра на селото, което е осветено от шест приглушени огньове. Ейми изфучава отнякъде, хвърля се напред и увива около мен ръце и крака като лиани.

— Пиа! Ти си тук! Ти си тук! Ейо каза, че няма да се върнеш, но аз не му повярвах!

Прегръщам я, а Ейо пита:

— А защо се върна?

— За да видя Ейми, разбира се.

На нея това й харесва. Тя се разсмива и се изплезва на Ейо.

— Къде е Капукири, Ейми?

— Ето там, Пиа! Хайде, хайде! — Тя ме дърпа покрай колибите, докато стигаме до последната, най-голямата, където живее Капукири. Той седи с кръстосани крака в средата пред чаша маниока. При него са Бурако и Ачири, а останалите Ай’оа се събират пред колибата. Усмихвам се на Лури и тя също ми се усмихва.

Ейо ми дава знак да вляза и тръгва след мен. Сядаме срещу шамана, а чичо Антонио застава зад нас. Вземам малко маниока от учтивост и чакам. Капукири действа със свое темпо и няма никакъв смисъл да се опитвам да го забързам.

Ейо се протяга и хваща ръката ми. Поглеждам я и бавно сплитам пръсти с неговите. Кожата му е топла и малко влажна и както винаги докосването му е придружено с тръпка, която преминава по ръката ми и достига сърцето ми.

— Съжалявам — прошепвам.

Той стисва ръката ми.

— Знам. И аз.

Вглеждам се в сериозните му сини очи и усещам как сърцето ми се свива. Мислех си, че мога просто да го забравя, че ако се постарая достатъчно, чувствата ми към него ще изчезнат. Но да се опитвам да прогоня Ейо от сърцето си е все едно да скрия някоя сянка, като угася лампата. Колкото повече се съпротивлявам, толкова повече се влюбвам в него.

За щастие Капукири не ни кара да чакаме дълго. Нямам представа какво ще последва, но все пак се изненадвам, когато започва да говори с дълбок, бавен и церемониален глас.

— Легендата за Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма — започва тържествено на езика на Ай’оа. — Калуакоа били благородни хора като Ай’оа и техният знак бил ягуар, богомолка и луна. Те живеели заедно в гората и дори великата анаконда сама се предлагала да бъде готвена на огньовете им. Но отвъд планината живеели жестоките Матуро, Ядящите лица. Те вярвали, че колкото повече хора убиват, толкова по-могъщи стават. Затова вземали лицата на жертвите си, правели си от тях дрехи и повивали в тях бебетата си. Те убили много Калуакоа.

Капукири спира, за да вземе шепа маниока и да я сдъвче. Понеже има само няколко зъба, това отнема време. Взирам се в огъня и си представям далечното минало, когато в джунглата е нямало караиба и само предците на Ай’оа са бродели сред дърветата.

Капукири примлясва и подновява разказа си.

— Калуакоа се молели на боговете да им изпратят защитник. И боговете изпратили Миуа, дете-бог. Миуа видяла мъртвите безлики Калуакоа и жестокостта на Матуро и изплакала много сълзи за убитите. От сълзите поникнали иреса и цветовете събрали капките.

Поглеждам към Ейо.

— Произходът на иреса — прошепвам, спомняйки си какво ми каза той през нощта, в която за първи път ми показа реката. — Ти не знаеше ли? За произхода на иреса. — Бях го забравила.

Капукири прочиства гърлото си и разбирам, че е раздразнен от прекъсването.

— Съжалявам — прошепвам.

Той присвива очи към мен и продължава.

— Старейшините последвали наставленията на Миуа, изпили сълзите от иреса и умрели. Мъдрецът на селото отрязал дланите на мъртвите и капнал по една капка от кръвта им върху езиците на живите. Това станало Миу’мани, Церемонията на смъртта. След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса. Оттогава никой старейшина не умрял в съня си. Вместо това, отивал в долината на иреса и пиел от сълзите, а кръвта му била давана на хората. Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник. Защитниците били могъщи воини, бързи и безстрашни. Наричали ги Тапумири и не можели да умрат. Когато един ден Матуро отново дошли от планината, Тапумири защитили Калуакоа и отпратили Матуро без никакви лица, освен собствените им.