Той ме поглежда сякаш съм го пронизала с отровна стрела.

— Дойдох тук, за да ти предам съобщение от Папи. Той каза, че ако искаш да знаеш истината, ще я научиш.

— Така ли? — Поглеждам го скептично. — И ще ми каже всичко? Защо Алекс и Мариан са избягали? Защо иска да напусна?

— Да. Не. Ами, да, ще научиш всичко това, но не Папи ще ти го каже.

Вдигам ръце.

— Кой тогава?

— Капукири.

Отпускам ръце.

— Капукири? Какво пък знае Капукири?

— Ще дойдеш ли? Довечера?

— Аз… — Спомням си гнева си и как чичо Антонио ме нарича чудовище и решавам, че няма да се предам лесно. — Не знам. Вероятно не.

Внезапно чувам гласове. Другите изкачват хълма. Вече виждам главите им.

— Ейо! Ейо, тръгвай!

Той се кани да каже още нещо, но вместо това стисва зъби и отново изчезва в джунглата. Обръщам се точно когато чичо Паоло се спуска в долината и се надявам, че няма да забележи зачервените ми бузи, нито раздвижването на листата на мястото, където беше Ейо. Но чичо Паоло гледа елизиума, а не мен. Издишам бавно и заповядвам на сърцето си да се успокои.

Значи чичо Антонио иска да ми каже истината… цялата истина. Ще отида ли? Не знам. Наистина не знам. Може би е трик и може би чичо Антонио се кани да ме накара насила да замина, щом не решавам сама да го сторя. Или може би това е моят шанс най-после да разбера за какво са били всичките шушукания. Но защо от Капукири?

Чичо Паоло и останалите пристигат. Моментално наизваждат фотоапарати и бележници, пристъпват предпазливо през цветята и започват да ги документират до последното петънце на всяко цветче.

— Е, Пиа — казва чичо Паоло, — как ти се струва?

— Красиво е. Прекалено красиво, за да се опише.

Той кимва одобрително.

— И като си помислиш, че това са единствените цветя от този вид в целия свят.

— Може ли да го направя? — питам колебливо. — Да събера нектара?

Чичо Паоло се вглежда замислено в мен.

— Да… мисля, че е добра идея.

Като полагам всички усилия да бъда сдържан, делови учен като чичо Паоло, вземам малката стъкленица, която ми подава, и следвам внимателно инструкциите му. Майка ми, която държи апарат в ръце, заснема всяка секунда от действията ми.

— Сега — казва чичо Паоло, — избери едно цвете. Всяко ще свърши работа. Сложи стъкленицата под най-ниското венчелистче и наклони цвета. Отлично, Пиа. Браво.

Подавам наполовина пълната с искряща чиста течност стъкленица на чичо Паоло. Той й слага запушалка и я прибира внимателно в джоба на жилетката си.

— Само една стъкленица?

— За днес това е достатъчно.

На екипа му трябват цели трийсет минути да преопакова оборудването си, половината от което изобщо не са изваждали от чантите.

Когато Долината на Фолк изчезва зад нас, изпитвам съжаление. Тя е място, което не може да се сравни с никое друго. Място, което не можеш да оцениш напълно — място, толкова уникално и красиво, че усещаш като свещено.

По обратния път усещам, че изплувам от тъмния облак, в който ме потопи чичо Антонио. Може би нещата не са толкова лоши. Оглеждам екипа си и виждам усмивки, приятелство и надежда. Това не са чудовища. Това са моите колеги и учители. Моите приятели. Дори майка ми… тя стои до чичо Паоло, смее се на нещо, което той й казва и ръката е на коляното му. Тя уби Снизи, да. Но го направи, за да спаси по-важен човек в живота си. Може би ще успея да приема това.

Чувствам се все по-уверена, че завръщането ми в Литъл Кейм е било правилното решение. Това е моето място и каквито и тайни да крие, не са толкова страшни, колкото си мисли чичо Антонио.

Обмислям поканата на Ейо да изляза от Литъл Кейм довечера и да науча истината. Изкушаващо е, но не мисля, че ще отида. В края на краищата сега съм част от екипа и чичо Паоло скоро сам ще ми разкрие тайните на Имортис, включително и естеството на мистериозния катализатор. Въпреки съмненията на чичо Антонио, сега съм една от тях и затова трябва да започна да се държа като такава. Нека чичо Паоло ми каже истината.

Влизаме през портите в Литъл Кейм, и се чувствам почти щастлива. Когато се върнах миналата нощ, взех своето решение и сега ще се придържам към него.

Днес е първият ден от вечността.

На вечеря сядам до чичо Сергей и чичо Джейкъб, които са направили от спагетите шахматна дъска и използват пеперони и маслини за игрални фигури. Много е забавно, но осъзнавам, че ми е трудно да се засмея. Виждам чичо Антонио през рамото на чичо Сергей. Всеки път, когато се обърна към него, той ме гледа право в очите. Знам, че се чуди дали Ейо ми е предал съобщението.